— Тука, тука, мисля, че е тук!
— Не може да е тук — възкликна Ръс навигаторът. — Ние току-що подминахме 23-а миля, а във вестниците пишеше, че е било на юг от нея. Движим се към Форт Смит. Трябва да сме го подминали!
— По дяволите, момко, не ми казвай къде сме. Аз съм яздил по този път през тридесетте, ловувал съм тук петдесет години и съм идвал на това място повече от хиляда пъти. Боб, кажи му.
— Всичко е заради новия път — каза Боб. — Мисля, че ни отклонява.
Старото шосе 71 със завоите и плетениците си слаломираше между масивните бетонни подпори, поддържащи правата лъскава линия, която представляваше магистралата, построена в памет на Шефа Хари Етъридж. Понякога огромният нов път оставаше вляво от тях, понякога минаваше вдясно, а после над главите им. Имаше и мигове, когато напълно изчезваше зад някой хълм или щит от неизсечена гора. Но винаги беше там и сякаш им се подиграваше. Символ на това колко безплодно изглеждаше тяхното търсене: да преоткрият едно минало, разрушено от настъпването на бъдещето.
Но поне двете точки на странния им компас се въртяха, за да оформят един вид въображаем азимут, накъдето искаха да отидат: паметта на Сам и тази на Боб, основаваща се на сверката с писаното в „Арканзас Газет“ от 24 юли 1955.
Току-що бяха отминали едно странно малко заведение встрани от пътя, наречено „Бетис Формал Уеър“, в паянтова каравана на няколко мили извън града на име Боулс. Сам беше този, който изкрещя:
— Тук, мамка му, ето тук!
Боб спря встрани от пътя. Малко по-надолу бензиностанция „Ексън“ виреше фирмения си символ на сто фута във въздуха, така че да се вижда от магистралата, неизбежната магистрала, минаваща отдясно. Издигаше се на тридесет фута, могъщо чудо на инженерната мисъл, и дори там, където се намираха, можеха да чуват бученето, когато случайна кола или камион префучаваха.
— Не търсехме ли царевица? — попита Ръс. — Мислех, че е царевична нива.
— В тази част на щата не е имало царевица или памук вече две десетилетия — обясни Сам. — Цялата земя е пасища за добитъка или ливади за сено. Земята вече не се обработва.
Бяха паркирали близо до релейна станция на телефонната компания — бетонна кутия зад ограда от телена мрежа.
— Там отзад?
— Да.
През шестдесетте години някой беше засадил щит от борове, които сега се издигаха на височина тридесет фута, сякаш е искал да попречи на вниманието на обществеността. През боровете Боб можеше да види плоското тревисто поле, осеяно с пакостливи зелени клонки от малки храсталаци, които се бореха с тревния килим за оцеляване.
— Да — каза Сам. — Тогава всичко беше покрито с царевица. Почти нищо не се виждаше. Аз бях петата или шестата пристигнала тук кола, но с всеки миг навалицата се увеличаваше.
Боб за секунда затвори очи и си представи мястото след падането на нощта, осветявано от въртящите се полицейски лампи, насичано от пукота на радиостанциите, настоятелните, но напразни викове на санитарите. Това някак си му напомни за Виетнам, първото му назначение през 1965–1966. Той беше младши сержант от 3-а дивизия на морската пехота, последиците от някаква забравена нощна престрелка, всички хора тичат и крещят, пламъците трепкат и проблясват по същия начин, както премигващите светлини преди десет години през 1955.
— Боб, добре ли си?
— Добре е — озъби се Сам. — Баща му е умрял тук. Какво си мислиш, че ще прави? Ще се разскача от радост?
Ръс изглеждаше поразен.
— Просто исках…
— Забрави го, малкият. Това нищо не означава.
Сам отвори една плоска и отпи глътка.
— Мисля, че мъж на име О’Брайън я притежаваше, но я даде под аренда на няколко семейства бели боклуци. Ей там, където е проклетата магистрала, там беше гребенът на хълма. Тогава всичко беше покрито с гора. Тук отстрелях елен през 1949 и една от онези бели вещици изскочи и ми вдигна скандал, че стрелям толкова близо до колибата й, където играели проклетите й деца.
— Била е права — отбеляза Боб.
— По дяволите, да, и аз мисля така. Ловна треска. Просто трябваше да стрелям. Най-шибаното глупаво нещо, което съм правил. Всъщност до днес.
— Къде бяха те?
— Колите бяха там отзад — каза Сам, вдигна кафеникава ръка и посочи. — Мисля, че можеш още да видиш следи от малкия път, който минаваше между царевичните ниви. На около сто ярда навътре. Патрулката на татко ти беше паркирана встрани на пътя. А колата на Джими няколко ярда по-надолу.