— Но когато го зададе, беше глупав въпрос. Глупав, защото нямахме представа за разположението на пътищата, които водят до мястото, и какъв е бил теренът. Можеше тук да минават петдесетина объркани селски пътя, прекалено много, за да бъдат покрити от полицията и всички да водят насам. Но няма. Само шосе 71, голяма магистрала, добре пазена, и този малък дърварски път, водещ доникъде. Сега въпросът е умен.
Ръс не схвана разликата, но нищо не каза.
— И тогава — попита Боб, — как са стигнали дотук? Ти ми кажи?
— Ами… — Ръс нямаше отговор. — Тук са се срещнали. Той ги е преследвал, те са завили от шосето, той ги е настигнал и ги е блокирал, ъъъ…
— Мислиш, че този малък път е достатъчно широк, за да ги задмине? Било е нощ, забрави ли? И ако се плъзне в меката земя на царевичната нива, е щял да се прецака. Не, той ги е чакал. Вече е бил тук. И то встрани от пътя, далеч от хорските погледи, така че да не ги изненада някой, който е минавал. Как са му се нахвърлили? По дяволите, той беше старо куче. Провел е над две хиляди ареста, сражавал се в три големи островни десанта, не беше глупак. И въпреки това те започват да стрелят и го улучват зле с първите няколко изстрела? Как?
— О… — Ръс изгуби нишката.
— Може да е бил мозъкът на удара. Може да е дошъл да си получи дела от парите.
Ръс го погледна ужасено.
— Баща ти беше герой — промълви той.
— Така пише във вестниците, нали? Той беше просто човек. Не мисли за него като герой, защото тогава не мислиш разумно. Не, не е участвал в тази работа. Не им е вярвал, но е знаел, че идват. Защо ли? Защото е направил завой и паркирал в посоката, от която е дошъл, така че да може да използва прожектора си, който е монтиран откъм страната на шофьора. Трябвало е да ги прикрие. Мамка му, те са щели да се предадат. Това е било. Откъде са знаели къде да идат, за да стигнат при него? Защо им е повярвал? За какво наистина е била цялата работа?
Ръс не знаеше какво да отговори.
— Хайде — подкани го Боб, — има само един човек, който може да ни каже.
— Сам?
— Не — каза Боб, тръгвайки пред него. — Само татко. Той иска да говори. Вече е време да го изслушаме.
Те се върнаха и намериха Сам седнал на отворения заден капак на пикапа да пафка запалената си лула. Миризмата бе като от горски пожар.
— Вие, момчета, май не се изгубихте? Това е изненадващо.
— Сам — започна Боб, — нека те питам нещо. Да предположим, че искам да ексхумирам тялото на баща ми? Каква бумащина е свързана с това?
Старото проницателно лице на Сам се присви под шапката му с увиснала периферия и се изостри.
— Момче, за какво, по дяволите, ти е да правиш подобно нещо?
— Просто искам да знам какво се е случило. Скиците може да лъжат, вестниците също. Всички официални документи може да ги няма, но трупът ще каже истината.
— Боб, минали са четиридесет години.
— Знам, че не е останало много. Затова ни трябва добър специалист. Е, какво трябва да се направи?
— Ще подам молба за ексхумация в окръжната служба на съдебния лекар, а ти трябва да намериш добър съдебен патолог. Намери лекар, а не погребален агент, каквито имат в прекалено много окръзи тук на юг.
— Някой от Литъл Рок?
— Има един човек в медицинското училище във Файетвил, за когото се говорят добри неща. Мога да му се обадя. После мисля, че трябва да се уговориш с някоя морга, за да му освободят място за работа. Боб, наистина ли искаш да си създадеш всички тези главоболия? Случаят беше съвсем ясен.
— Това е единственият начин, по който баща ми може да говори с мен. Мисля, че трябва да чуя какво има да каже. Трябва да разбера какво се е случило през онази нощ.
По обратния път Сам спа и когато спряха пред старата къща, където живееше, беше отгледал децата си и омъжил щерките и синовете си и бе погребал жена си, те почакаха тишината в колата да го събуди.
— Сам? — най-накрая меко каза Боб. Здрачаваше се и слънцето се бе изгубило зад планината Рич, която се издигаше над Блу Ай от запад.
Сам издаде няколко влажни гъргорещи звука в синусите си, помръдна леко и после като че се върна в действителността.
— Сам — каза Боб малко по-високо и очите му се отвориха.
Той погледна всеки от тях.
— Как… къде… какво ста…
— Сам, Сам — каза Боб и хвана стареца за рамото. — Сам, ти беше заспал.
Но в очите му припламна паника, а тялото му се скова от напрежение.
— Кои сте вие? — уплашено попита той. — Какво искате? Не ме наранявайте!
— Сам, Сам — повтори Боб успокояващо, — аз съм Боб. Боб Лий Суагър, момчето на Ърл. Просто си забравил къде ходихме.
Старият мъж отчаяно трепереше.
— Мистър Винсънт, добре сте — обади се Ръс. — Наистина всичко е наред, просто сте забравили.