Но очите на Сам се стрелкаха от единия към другия, изпълнени с ужас.
— Всичко е наред — каза Боб, — всичко е наред.
14.
ЪРЛ ВНИМАТЕЛНО навлезе в царевичната нива. Почвата беше мека и той напредваше бавно. Около него, осветени от фаровете му, като кули на осем фута височина се издигаха стъблата на царевицата и леко се поклащаха на вятъра.
Банкетът на пътя през полето изглеждаше рохкав и той се страхуваше, че ако стъпи на него, може да заседне. И тогава щеше да стане страхотна каша!
Пътят леко извиваше вляво, докато накрая не тръгна успоредно на онова, което, очертано на тъмния нощен фон, би трябвало да е хълмът Фъргюсън. Сам беше отстрелял елен на него, но няколко мили по-нататък. През същия ден една фермерска жена беше ругала Сам, че е стрелял толкова близо до децата й. Полагаше му се, въпреки че ако го слушаш, никога през живота си не е правил грешка.
След като навлезе около стотина ярда, което ще рече толкова навътре, че от гъстата царевица не можеше да вижда щатската магистрала 71, той спря колата и се опита да помисли. Искаше да може да насочи прожектора срещу Джими и Бъб. Това означаваше, че трябва да обърне. Той слезе, огледа наоколо, подритна банкета и пръстта по него, за да провери дали ще издържи тежестта на форда. Май щеше да удържи. Качи се отново и старателно зави волана наляво, завъртайки колата в стегнат завой, докато предните колела почти стъпиха на банкета. После върна кормилото в противоположната посока, давайки леко назад. Това го постави от лявата страна на пътя с предница, сочеща към шосето. Загаси двигателя, след това се наведе през прозореца и изпробва прожектора си. Той изпрати кръг остра бяла светлина надолу по пътя, като освети ярко овал от сто фута. С една ръка го завъртя, насочвайки го нагоре-надолу като противосамолетен прожектор, и след това го угаси.
Погледна светещия циферблат на своя „Булова“. Девет и петдесет. Оставаха още десет минути.
Защо съм толкова нервен, почуди се той.
Беше нервен по време на войната или поне през нощта преди десант.
Имаше причина човек да е нервен. Морските десанти бяха трудни и опасни операции. На Тарава съдовете бяха заседнали в корали на хиляда ярда от брега. Пътят през прибоя беше дълъг за човек натоварен с екипировка, а японците стреляха през цялото време. Ако минеш през това, можеш всичко да преодолееш.
Но някакво шибано малко нервно нещо потрепваше у него. Чувстваше се прокълнат. Днес беше направил голяма грешка. Не беше нарочно, но със сигурност много го искаше и затова го направи. И сега какво? Утре щеше да го оправи. Ще оправи кашата, която бе забъркал, като мъж. Тези неща можеха да бъдат оправяни и, по дяволите, всичко останало. Знаеше, че ще го направи. Само не знаеше какво трябва да се направи.
Всичко му се струпа, целият шибан объркан ден. Шайрил Паркър Джед Поузи Поп Дуайър Джими Пай Лем Толивър Бъб Пай мис Кони Лонгейкър Сам Винсънт Бъди Тил Иди Уайт Пай Иди Иди Иди синът му Боб Лий Шайрил мъртва с липсващи долни гащи лаещото куче Моли „Намери я, ей там е“.
Забрави за това, каза си той. Съсредоточи се върху работата. Слезе от колата, когато усети крайниците си да изтръпват от липсата на кръвообращение. Застана, вдишвайки полския въздух. Беше толкова невероятно тихо. Но не, не беше. Както мъжът на война научава, че тъмнината не е наистина такава, а смесица от различни сенки, които могат да бъдат научени и разчетени, така и тишината не беше истинска тишина. Той чу шумоленето на царевичните стъбла, докато се поклащаха на подухващия вятър. Вятърът довя някъде от хълма пеене на щурци, чу и дълбокото и скръбно квакане на жаби. Стори му се, че далеч чу и мъж да кашля. Не, това не беше възможно. Тук няма никой. Някоя проклета жаба или кой знае какво, или някоя шега на природата беше донесла кашлицата от мили разстояние. Това непрекъснато се случваше.
А отгоре звездите, не както в Тихия океан, но въпреки това високо в небето купища звезди, почти звезден дим. Съзвездия, които бе показвал на сина си, опитвайки се да си спомни историите, които ги съпътстваха, и почувства, че не се справя много добре. Тук навън нямаше градски светлини, които да ги накарат да избледнеят. Най-близкият град беше Боулс, на почти пет мили в обратна посока, а там всичко затваряше около девет вечерта.
— Коя е онази, тате? — попита някой.
Не, никой не попита. Това беше гласът на сина му, но само в неговата памет. Спомни си въпроса от един ловен излет миналата есен.
— Това е Полярната звезда, Боб Лий. С нейна помощ винаги ще намериш пътя за вкъщи. Тя е тайната на нощната навигация.