Пъхна заредения „Колт“ в кобура си, изпълзя в колата и взе микрофона.
Беше навлязъл далеч в провинцията и наблизо нямаше ретранслатори, но радиостанцията беше мощна и работеше добре на ниските честоти. Дали щеше да успее да се свърже? Би трябвало.
— До всички коли, до всички коли, ранен пътен полицай, квадрат десет-тридесет и три, повтарям десет-тридесет и три, до всички коли, моля, отговорете.
Отговори му неподвижният въздух.
Мамка му.
Искрица привлече погледа му. Той вдигна очи към размазаното напукано стъкло на предния прозорец, където един от куршумите на Джими бе долетял, и после отвъд към антената, счупена на две от него.
По дяволите.
Малкият капут е късметлия. Това силно ще намали обхвата. Никаква помощ.
Той се плъзна обратно извън колата и започна да оглежда наоколо. Бъб лежеше неподвижно, но Ърл можеше да види, че все още диша. Сега нищо не можеше да се направи. Ърл със сигурност нямаше да излезе там на светлото.
Реши, че Джими е някъде наблизо, може би се движеше в кръг и в момента се приближава. Едно обаче беше напълно сигурно: Джими се опитваше да го убие. И това е най-важното.
Джими беше толкова възбуден, че трудно успяваше да стои неподвижно. Знаеше, че го е улучил. Знаеше, че добре го беше ковнал. Ърл вероятно беше мъртъв. Видя го да пада, видя, че целият бе в кръв, и когато Ърл, обикновено точен стрелец с всякакви оръжия, стреля по него, го пропусна с много.
Джими се сви на земята, неподвижен като спяща котка, въпреки че дишаше тежко. От ниския си зрителен ъгъл не можеше да види много през стеблата, които дори в момента се поклащаха и пропукваха на лекия ветрец. Някъде далеч напред имаше сияние от светлина, която показваше местонахождението на двата автомобила. Щеше да изчака да се успокои дишането му и после щеше да започне да пълзи обратно. Знаеше, че трябва да се увери. После щеше да се измъкне, да замине, беше свършил, цял един нов свят лежеше пред него. Беше успял!
Рок цяла нощ до зори!
Но изведнъж светлината изчезна.
Той заобмисля значението на случилото се. Дали светлината е угаснала от само себе си? Или Ърл я беше угасил? Или пък са дошли хора и са я загасили? Не, не можеше да са хора. Иначе щеше да има коли, кучета, самолети, може би от онези хеликоптери, целият шибан отбор по стрелба.
Беше проклетият Ърл. Ърл го преследваше. Беше угасил прожектора, така че да няма светъл фон, на който да очертае силуета си.
Знаеше, че просто трябва да постои тихо още няколко минути. Ърл го беше видял да се измъква, така че, ако тръгне след него, знае от коя страна на пътя и бързо щеше да се приближи приведен, вдигайки шум.
Ще вдигне шум, помисли си той.
Не се съмняваше, че Ърл ще опита подобно нещо. Този мъж беше булдог с кураж. Но беше стар и ранен и вероятно е изгубил много кръв.
Просто стой мирен, си каза Джими.
И затова, разбира се, изкрещя:
— Ърл! Ърл, за мен ли идваш? По дяволите, Ърл, съжалявам. Мислех, че се гласиш да ме убиеш и да станеш голям герой!
Нямаше отговор. После чу вик.
— Мамка му, Джими, ти си глупак и добре ме гръмна. Аз умирам. Излез и се предай сега, защото няма начин да се измъкнеш. Идва помощ.
— Никой няма да стигне дотук навреме — викна Джими, смеейки се, защото знаеше, че е вярно, както знаеше, че Ърл не е толкова тежко ранен, а лъже, за да го метне. Ърл можеше да бъде много хитро копеле.
Но това не плашеше Джими. Всъщност нищо не го плашеше. Мозъкът му бъкаше от идеи за блясък и слава, с юношески представи за корави мъже с име и искаше да се наложи на човека, който беше надвиснал над него през половината му живот подобно на тъмен облак. Обичаше Ърл, но също така го мразеше. Искаше да го спаси, но искаше и да го убие. А най-много от всичко искаше да го впечатли.
Току-що бе презаредил пълнителя си от пълния с патрони джоб и го блъсна обратно в своя .38 „Супер“. Номерът му беше минал. Хвърли един гаечен ключ и Ърл го сметна за пистолет. Ха, Ърл, метнах те!
Започна да пълзи към полицая. Знаеше, че скоро ще види мъжа, тогава ще може да скочи, първият изстрел ще е негов и щеше да каже: „Ей, Ърл, не съм ли аз най-новото нещо, не съм ли хладнокръвен?“, и щеше да го убие.
А сега болката. Толкова силна, пълзяща нагоре-надолу по ръката и търсеща нови места да забие зъби. Ръката беше безчувствена. Все още кървеше. На един от островите беше видял един буквално накъсан на парчета от избухнал снаряд. Сега не можеше да си спомни на кой. Беше буквално превърнат в конфети от месо и кръв и сега безполезната му ръка изглеждаше по същия начин.
Другото беше умора. Беше толкова ужасно изморен. Защо е толкова уморен? Искаше му се да заспи. Нима умираше от загуба на кръв? Възможно. Просто го обхвана подтик да легне и да се наспи, докато всичко свърши.