И накрая тъгата. Защо, защо, за бога, се случваше това? Какво се бе объркало? Кой направи така, че това да се случи? Проклетият Джими Пай?
Тъга и за Бъб, който сега разбра, не се опитваше да го убие, а панически тичаше към него за защита. Бъб спря куршума, който можеше да убие Ърл, а в замяна Ърл го простреля в гърдите с един куршум с кух връх калибър .357 „Магнум“, отваряйки дупка в сърцето му. Бъб беше мъртъв, това бе повече от сигурно, защото никой не може да лежи като него, освен ако не е мъртъв.
Той усети револвера в ръката си с пръст напрегнат около спусъка. Гореше от желание да стреля, но по какво? Просто продължи напред, не пълзеше, защото пълзенето със счупена ръка беше прекалено бавно и трудно. Вървеше странично подобно на рак, надолу по едната страна на пътя все по-навътре и по-навътре в посоката, откъдето се бе чул последният вик на Джими. Чувстваше, че всичко ще се сведе до един изстрел. Джими можеше да го застреля, но знаеше, че ако не направи бързо нещо, просто ще умре от загуба на кръв и толкоз. Джими щеше да стане дори по-известен, отколкото вече беше.
Нямаше шапка. Беше махнал значката си. Бе просто един ранен мъж с револвер, преследващ здрав въоръжен мъж. Беше стар, бавен и много уплашен. Помисли си, че може никога повече да не види своя син и жена си. Над него звездите бяха далечни, немигащи и напълно безразлични. Навсякъде около него царевицата потреперваше и пукаше, а в далечината насекомите и жабите стенеха. Защо правеше това? За какво? За някакви шибани цивилни, които никога няма да научат името му и го наричат арогантен зад гърба му?
Никога не си бе задавал подобен богохулен въпрос на нито един от островите и през нито едно от затрудненията или премеждията си на полицай. Защо? Има ли значение? Не, всъщност не.
Отпусна се на колене с тежкия револвер в ръка. Сега усещаше, че Джими е близо. После разбра. Джими нямаше да е пред него, а зад него. Щеше да го пропусне да мине и после да дойде изотзад. Така щеше да работи мозъкът на Джими, защото той беше атлет, обучаван в изкуството на финта и нападението.
— Джими! — провикна се той. — Джими, хайде, момче, това няма защо да става.
Никакъв отговор.
Ърл стоеше от едната страна на пътя и се престори, че гледа напред, надничайки в царевицата.
Джими го наблюдаваше как се приближава. Ърл не беше съвсем в царевицата, а наполовина, придържайки се към края на пътя. Не се движеше бързо, но не и бавно, а с мрачна решителност. Дори в мрака Джими можеше да види лицето на Ърл изпънато и със стиснати зъби. Беше лицето на баща, на мъж, който знаеше какво е следващото, което трябва да се направи, или може би лицето на мъж, който ти казва какво е нередното в онова, което вършиш.
Джими вдигна пистолета. Ърл щеше да мине на няколко ярда от него. Но тогава той се спря. Между него и Ърл имаше хиляди царевични стъбла. Кой знае дали куршумите няма да рикошират и дали може да стреля толкова точно в тъмнината? Можеше да изстреля целия пълнител и да пропусне. Не. По-добре да остави Ърл да мине покрай него, след това да се промъкне и да излезе на пътя зад гърба му. Да се приближи. Това беше. Да се приближи достатъчно и просто да стреля, стреля, стреля. Да му покаже кой е най-добрият.
Ърл се заслуша. Нищо. Той продължи напред.
— Хайде, Джими! Не ми се иска да те наранявам.
Нищо. После чу щракването от освобождаването на пистолетен предпазител.
— Ърл, получи си търсеното.
Ърл се стегна и извърна с револвер встрани от тялото. Джими беше на двадесет фута зад него, автоматичният „Колт“ беше изваден и сочеше право в него.
— Аз печеля, Ърл.
— За бога, Джими, свали го. Всичко свърши.
— Наистина всичко свърши.
— Джими, не си заслужава.
— Ърл, свали оръжието и ще те оставя да живееш.
— Джими, не мога да направя това. Знаеш го. Това е границата. След секунда или две няма да мога да ти правя повече отстъпки.
— Ърл, не те мразя, но вината не е моя.
Той натисна спусъка.
Пистолетът припламна, ритна и от него се заизвива дим. Ърл стоеше изправен като някаква шибана релса.
— Джими, не улучи. Прекалено далече е, а ти не си достатъчно добър стрелец. Синко, по-добър съм от теб. Свали го…
Джими стреля уверен, че ще улучи, но се учуди колко бърз бе по-възрастният мъж, когато се отпусна на едно коляно и вдигна револвера толкова бързо, че движението му се стори размазано. Не само беше бърз, а бърз по някакъв друг начин, ръката му бе камшик, проклятие, проблясване и двата изстрела почти се сляха в един, толкова бързо дойдоха.