Следващото нещо, което видя, бе Ърл, застанал над него в мъгла.
— Ърл? — каза той.
— Да, Джими.
— Ърл, нищо не виждам. Боли. — Нещо бе станало с главата му. Чувстваше я като в менгеме или сред счупени кутии или парчетии стъкло. Навсякъде мъгла. Никога не бе виждал нещо подобно.
— Всичко е наред, Джими. Всичко ще се оправи.
Джими пое дъх за последен път и застина. Нямаше предсмъртно хъркане, последно изгъргорване или спазъм, както понякога се случваше. Сякаш душата му просто си тръгва, оставяйки зад гърба си само един съд.
Ърл можеше да види, че единият куршум бе разкъсал лявото му око и излязъл отстрани на красивата му глава и я беше разрушил. Вторият го бе ударил точно над сърцето. Лежеше спокойно като млад крал, попивайки собствената си кръв, напълно неподвижен, едното око красиво и синьо със съвършената си извита мигла, а другото размазано в безформена каша, изпускащо черни назъбени струйки в земята.
Ърл отмести очи и намери сили да се изправи. Застана на нестабилни крака, замаян и несигурен. С усилие на волята направи крачка и после втора и се върна обратно при колата, усещайки се стар колкото планината. Боже, колко зле се чувстваше. На нито един мъж не трябва да му се налага да убие момче, което познава от двадесет години.
Защо Джими не му бе казал какво става?
Какво ставаше? Какво го бе прихванало Джими?
Бога ми, ще разбера.
Ръката му продължаваше да кърви. Болеше така, сякаш проклетият дявол лично го налагаше по нея. Лявата му страна бе напълно безчувствена и той бе мокър от собствената си кръв. Разбра, че скоро ще умре, ако не дойде достатъчно бързо помощ.
Всичко зависеше от радиостанцията с нейната счупена антена.
Той се наведе, намери микрофона и натисна бутона за предаване.
— До всички коли, всички коли, по дяволите, ранен полицай, десет-тридесет и три, моля, отговорете, моля, отговорете.
Тишина.
Погледна нагоре към небето. Звезди, купища звезди на фона на черното небе. Почувства се ужасно самотен. Опита отново.
— До всички коли, до всички, това е четиринадесета кола, чува ли ме някой, ранен полицай, квадрат десет-тридесет и три, десет-тридесет и три, Исусе Христе, губя кръв.
Значи така. Кръвта му изтича на път през царевична нива. След толкова много опасности на островите. Да умреш от загуба на кръв в някаква царевична нива.
— До всички полицейски коли, пътна помощ, радиолюбители, моля, помогнете, ранен полицай, десет-тридесет и три, моля отговорете.
Нищо.
Идва краят. Всичко свърши. Край. Не успях. Той затвори очи. Лицето на неговия син заплува пред него и той усети, че протяга ръка, но то изчезна.
— Ей, патрулен полицай четиринадесет, тук е пътнически полет Делта едно деветка нула в квадрат двадесет седем пет, по курс на юг към Ню Орлеан. Разхождам се по честотите и случайно хванах сигнала ти, синко. Къде, по дяволите, си ти?
— Делта, Делта, аз съм на единадесет мили южно от Уолдрън, Арканзас, извън шосе 71 в една царевична нива, на сто ярда от магистралата. Улучен съм два пъти и губя кръв.
— Дръж се, синко, ще сменя честотата и ще пусна информацията на честотата за спешни случаи в Литъл Рок, а момчетата на земята ще я пратят колкото може по-бързо до твоите местни власти и те ще ти помогнат, а ако не успеят, ще приземя това бъги на шибаната магистрала и лично ще те прибера, полицай.
— Благодаря, Делта едно деветка нула, ти да не си добрият самарянин?
— А ти, полицай, не си ли куражлия? Късмет, синко. — Той изключи.
Ърл остави микрофона на мястото му и остана седнал в тъмнината. Изведнъж светът изглеждаше изпълнен с възможности.
Тогава чу звукът на смъртта и той го накара да изстине. Беше сухото стържещо спазматично тракане, което обявяваше присъствието на гърмяща змия.
Страхотно, помисли си той, само това ми трябваше.
15.
СЪДИЯТА МАЙЪРС щеше да го бие. Това бе много разочароващо за Ред, защото съдия Майърс никога не го беше побеждавал. По дяволите, никой никога не го бе побеждавал.
Ред беше най-добрият в стрелба по глинени панички в Западен Арканзас и може би дори в целия щат. Беше се класирал на предни места в няколко национални турнира, включително „Биг Пиг“ в Мериланд, този на Националната асоциация в Сан Антонио, за Купата на семинолите в Орландо. Той имаше дарба за тази игра, естествена грация в боравенето с пушката и един вид инстинкт за геометрията (може би отново играеха роля математическите му умения), който му помагаше да разрешава сложните проблеми на отклонението с почти свръхестествена увереност.
Но дори и добрите стрелци имат по някой лош ден, когато „птичките“ излитат от апарата не както би трябвало, а по някаква нелепа случайност прекалено близо или прекалено далеч, или пък уловени и разигравани от подухването на случаен вятър, се вдигаха странно или пък ги подбутваше да летят по-бързо или бавно. И тогава по каквато и да е причина окото не вижда със същата яснота както обикновено или пък мозъкът не разчита и не решава със същата сила, а ръцете са бавни и пушката никога не се насочва както трябва. Това са малките неща, които започват да разяждат онова, каквото и да е то, което те кара да улучваш. Днес беше така с Ред.