Съдията, който никога не бе преминавал 45-те точки, сега стоеше с този резултат на последната позиция. Ред имаше 43. Ако изкараше 5, най-доброто, което можеше да постигне, щеше да направи 48, така че съдията можеше да го бие с преднина от пет точки или дори някакви шибани четири. А човекът беше толкова уверен и се чувстваше толкова сигурен в себе си, че петте изглеждаха възможни, а четирите направо сигурни.
— Днес не ми е ден — каза Ред.
Не, не беше. Той мразеше последната позиция. Не двете полегати панички, които излизаха ниско от апарата и бяха лесни за стрелец от неговата класа, а най-проклетото хвърляне: една „птичка“, право нагоре и много далече. Първо целта беше една, а после следваха две гадни панички едновременно. Трябваше да промени това. В края на краищата стрелбището беше негово.
Съдията застана на позицията. Пред тях се разкриваше красотата на девствената природа на щата, защото стрелбището беше добро, с достатъчно трудни позиции, за да поддържат интереса към него. Апаратът за изстрелване на панички беше отляво. Първите панички летяха ниско и пропадаха, докато се спускаха в долина сред кучешки дрян, пресичаха езерце и изчезваха в растителността. Гадни бяха онези, които летяха като диви патици. Приличаха на точки, издигаха се право нагоре от далечния край на езерото, за кратко се очертаваха на фона на небето толкова тъмни и далечни, че едва се забелязваше оранжевият им цвят. Човек трябваше да ги пипне, когато застиваха на върха на своята възходяща траектория. Ако вместо това се опиташ, докато слизат надолу, губиш възможността за изстрел още преди да успееш да дръпнеш спусъка.
— Ред, днес се чувствам силен — отбеляза съдия Майърс от фамилия Майърс от Форт Смит, който също така бе председател на партията в окръг Себастиан и близък личен приятел и събирач на пари за кампаниите на сенатор Холис Етъридж. И ако някога кампанията на Холис потръгнеше, съдията щеше да поеме към Вашингтон за някой важен пост, а всичко това безкрайно се нравеше на Ред.
— Е, съдия, ако искаш, още сега ще ти напиша чека. Няма нужда да стреляме до края. Днес спечели по-добрият.
— О, Ред, стари хитрецо. Ти си истински син на стария Рей Бама! Но подобна психоатака няма да проработи при мен — съдията се засмя. Психоатаките на Ред бяха легендарни сред най-щурите компании за покер, голф и стрелба по панички, които по същество бяха една-единствена компания — клубът на богатите момчета.
Ред и съдията бяха приятели от години. Още от 1991, когато един прокурор от Министерството на правосъдието, работещ за Бригадата за борба с организираната престъпност, бе подал молба за използване на подслушващо устройство. Един познат на Ред му прошепна информацията и съдия Майърс беше този, който временно забрани Ред да бъде подслушван. На този случай също скоро щеше да му дойде времето за решаване: вероятно през второто или третото десетилетие на следващия век.
Така че съдията притежаваше Ред, който даваше пари с чували за партията, а Ред беше задължен на съдията. Затова обичаше да се състезава с него: така бяха квит.
Съдията плъзна два патрона „Актив 8“ в своята „Пераци“, щракна издължените цеви на пушката в затвора, който издаде солиден звук като затваряща се врата на банков сейф, и зае хубава свободна поза на готовност: пушката малко под дясното рамо, а тежестта преместена върху пръстите на краката.
— Апаратът готов — се чу вик от храсталаците.
— Пускай! — извика в отговор съдията и послушният невидим трапер пусна дисковете — две оранжеви чинийки, които с неясни очертания се стрелнаха към долината, като едновременно падаха, летяха и се смаляваха. Пушката на съдията бързо излая два пъти и две оранжеви облачета отбелязаха попаденията още докато сваляше оръжието.
Съдията счупи пушката, остави празните гилзи да паднат и зареди още два патрона „Актив 8“.
— Пускай — викна той и веднага отвъд езерото „птичка“ с размерите на аспирин изфуча в небето, направи едва забележима пауза, но съдията я последва с цевите, възползва се от спирането и улучи.
Освен ако не беше пропуснал.