„Както и да е, днес, рано днес, Сам се затътри във временната съдебна палата и подаде някакви документи. Молба за ексхумация, за да получи разрешение от окръга да изровят Ърл Суагър и да проведат някаква аутопсия на трупа. Хъм, вие какво мислите? Нямат представа, че ме интересуват, като изключим момчето, което ме погледна умно, когато за пръв път ги срещнах. Мога сега да се оправя с това, преди да е станало прекалено трудно.“
Беше като че слънцето проби през облаците на мрачен ден. Или като че си намерил милион долара. Или като че си правил любов с красива жена без никакви задължения след това.
Той натисна бутончето, за да стигне до записващото устройство.
„Нищо не прави. Мисля, че сме ги объркали. Може би ще се измъкнем от това без истински неприятности. Нещата изглеждат много, много добре.“
И наистина бяха. Това беше уредено.
— Имаш вид, сякаш си получил изключително добра новина — каза съдията, когато Ред се върна на позицията.
— Нали знаеш как от време на време някоя сделка изглежда сякаш ще се срути върху ти с всякакви неприятности? И тогава нещо, което си направил преди години, защото си бил умен и си помислил за това, се включва и всичко се получава точно както си го мислил.
— Е, аз не мога да кажа, че съм имал точно същото удоволствие.
— Чувството е прекрасно — каза Ред.
Той вдигна пушката, освободи ключалките и пъхна още два патрона номер 7 1/2 в цевите.
— Пускай! — извика той, чувствайки се великолепно. „Птичките“ се стрелнаха нагоре и той уби и двете.
16.
СПОМНЯШЕ СИ го някак си по-красиво. В паметта си виждаше вълниста зелена морава, покрита в по-голямата си част от сянката на величествения черен дъб наблизо. Надгробните камъни сами по себе си бяха величествени. Приличаха на парад на почитани мъртъвци, нещо като умален Арлингтън, където почетна стража стои вечно на пост.
Но ако това гробище за ветерани на окръг Полк изобщо е съществувало или е било само едно въображаемо място като страната Оз за мъртвите, то със сигурност нямаше нищо общо с горчивата действителност: пърлено от слънцето, прегоряло и без дървета, много опърпано, плоско и банално като палачинка, гробището се простираше до празния хоризонт. То дори не беше за ветерани, а просто в него имаше отделена част за тях, но отвъд кривата ограда цивилните лежаха също толкова мъртви колкото ветераните.
— Никога ли не си идвал тук?
— О, няколко пъти. Когато бях малък. Това беше преди майка ми да се разболее, разбирай да се впиянчи. За нея беше по-добре да не идва. Спомням си я само да плаче като дете. Сестра й трябваше да ни кара до вкъщи. След това дойдох вечерта, преди да замина за морската пехота. Сам карах. Дойдох още веднъж по време на отпуска, но майка ми вече бе мъртва и тук нямаше много, за което да се връщам. След като си дойдох от войната, не съм стъпвал. Просто си стоях в шибаната планина.
— Същото ли е?
— Спомням си повече дървета. По дяволите, бил съм дете. И храстите трябва да са ми приличали на дървета.
— Мистър Суагър, този ли е? — попита един от гробарите, наети за случая.
— Да видим.
Боб отиде до простия надгробен паметник. Не изглеждаше по-различно от стотиците останали на загиналите във войните от Западен Арканзас, започвайки още от гражданската война. Той се наведе, присви очи от слънцето и прочете надписа на повредения варовик:
И после:
— Да, мистър Когинс, това е. А сега, ако можеше и проклетият доктор да дойде.
— Ние можем да започваме — каза старият човек.
— Защо не.
Екипът, трима чернокожи, двама от тях млади и по-възрастният мистър Когинс, се захвана здраво за работа. Боб ги гледаше как прорязват земята с правите си лопати, изрязват и изхвърлят чимовете и наистина залягат върху задачата си. Купчината пръст започна бързо да расте на мушамата, която бяха разстлали за тази цел.
— Има доста пръст в дупката — отбеляза Боб.
Ръс, който гледаше как чернокожите мъже копаят, се чувстваше малко неудобно. Цялата работа беше толкова прозаична. Никой в гробищната управа не беше видял нещо необикновено в поднесените им документи, но, изглежда, не бяха останали никакви следи в архива, тъй като гробището няколко пъти бе сменяло администрацията от 1955 и в даден момент са занемарили архива, а самите документи някак си бяха изчезнали. Но това нямаше значение: Боб лесно намери гроба.
— Чувствам се неудобно, че те вършат цялата работа — каза Ръс.