— Те са професионалисти. Вършат си добре работата. Нека ги оставим да си спечелят надницата. Баща ми обичаше добре свършената работа и, бога ми, тия момчета работят добре.
Цялата сутрин мъжете копаха, без много да почиват. Двама вътре и един отвън, лопатите постоянно атакуваха пръстта подобни на машини и дупката се разширяваше и ставаше все по-дълбока.
Боб само гледаше. Можеше да бъде толкова неподвижен. Отегчен, Ръс обикаляше наоколо, опитвайки се да измисли какво да направи, с което да е в помощ, но да не изисква личното му присъствие. Обаче после си помисли: това е мое дело и аз трябва да съм тук.
— Помниш ли онова ченге? — попита Боб.
— Да.
— Ти каза, че нещо в него не е наред, нали така?
— Да.
— Какво? Бъди по-точен.
— О! — Мозъкът на Ръс сякаш се напълни с въздух. Още един тест, на който щеше да се провали, но после си спомни.
— Ами през целия си живот съм се въртял около ченгета. Нали знаеш, баща ми…
— Давай по същество.
— Ето как работят очите на полицая. Той се вглежда внимателно в теб и те прочита. Оглежда те от долу до горе. Полицаите така мислят. Сравнява те с определен човек. В главата си има петдесетина типа и трима или четирима от тях са опасни. В първите няколко секунди те оглежда и се опитва да те сравни със съответния тип, но после, ако определи, че не си опасен, губи интерес. Тогава за него си просто дразнещ проблем. Написва ти фиша или те упътва, записва показанията ти или каквото и да е там. Но не се интересува от теб, всъщност не ти обръща истинско внимание, а се оглежда наоколо за други заплахи.
— Хъм — каза замислено Боб.
— Този човек — продължи Ръс — продължи да ме оглежда. Необичайно поведение за полицай. Защото всяко ченге за секунда може да каже, че двадесет и няколко годишно юпи с маратонки „Рийбок“ и поло не е опасно. Но аз го озадачих. Странно.
— Може би си е помислил, че аз съм опасен.
— Но той не гледаше теб, а мен.
— Е, може да го попитаме. Преди десет минути ни зяпаше иззад дърветата. И ето че сега идва насам.
— Исусе — каза Ръс.
— И три пъти караше след нас, докато вчера бяхме на онова поле. — Боб му се усмихна. — Успокой се.
Заместник-шерифът бавно се приближи, върлинест и жълтеникавокафяв, големите му ръце закачени на колана, шапката смъкната ниско над очите, на носа слънчеви очила с лъскави огледални стъкла, които изключваха външния свят.
— Привет на всички — подвикна той и се усмихна.
— Полицай Пек — каза Боб.
— Виждам, че добре напредвате с работата.
— Мислим, че можем да научим нещо от трупа, въпреки че ме натъжава да смущавам мъртвите.
— Понякога трябва да вършиш онова, което се налага.
— Самата истина.
— Знаете ли, мистър Суагър, аз помислих малко. Бих могъл да ви помогна. Например мога да измъкна старите документи от 1955 от архива на шерифа. Мисля, че от години никой не ги е поглеждал. Мога и да ви помогна да намерите свидетели и такива работи. Може да има възрастни хора от онова време наоколо, които да ви бъдат от помощ. Мога да помогна и на Сам. Той не се движи много и може да има нужда от още един чифт крака. Ще ми бъде приятно.
— Ами това е много мило от вас, полицай. Истината е, че точно сега ние просто се хващаме за сламки. Не знаем дали тук ще намерим кой знае какво. Нещата се променят и хората забравят. Не е останало много от 1955. Може и да се откажем, ако не намерим по-добри данни.
— Е, мога да ви помогна за тези неща — каза Пек. — Ако се сетите нещо друго, само ми кажете. Междувременно ще огледам онези папки и ще видя какво мога да изкопая.
— Това е страхотно, шериф Пек.
— Наричайте ме Дуейн. Всички така ми викат.
— Дуейн, това е…
— Извинете.
Това беше казано от нов глас и Ръс се обърна, за да види брадат мъж, може би на около петдесет, с риза с отворена яка и спортен панталон, който държеше тежка кожена чанта, прилична на лекарска. Това нещо май се превръщаше в истински голям купон?
— Някой от вас ли е мистър Суагър? — попита новодошлият.
— Аз съм — отговори Боб.
— Здравейте, аз съм Карл Филипс. Доктор Филипс. Преподавам съдебна патология в медицинското училище във Файетвил и също така съм заклет съдебен патолог. Сам Винсънт ми се обади.
— Да, сър.
Докторът направи няколко крачки напред, махна към работещите на няколко фута от него.
— Предполагам останките?
— Да, сър — отговори Боб.
— Добре. Уговорих се с моргата на Уинслоу. Те ще ни предоставят работно помещение. Предполагам, че ще трябва да им платите.
— Разбира се.
— Надявам се, че всички документи от окръга са наред? Сам каза, че той ще се погрижи за това.