— Да, сър. Искате ли да погледнете?
— Да, искам. Щатът е много строг какво може и какво не може да се прави с останки. Това е свързано повече с лобито на погребалната индустрия, отколкото с нещо друго. Например останките трябва да бъдат транспортирани с катафалка. Знаехте ли това?
— Сам ни каза. Аз се обадих и поръчах една. Скоро би трябвало да пристигне.
Лекарят взе документите и набързо ги прегледа. Изглежда, го удовлетвориха.
— Чудесно, всичко е наред. Предполагам, че ще искате да дойдете в моргата с мен?
— Да, сър. Това е баща ми.
— Вижте, ще бъда откровен с вас. Зная, че сте човек с опит, участвал в сражения.
— Донякъде.
— Значи сте виждали какво могат да причинят взривни вещества и картечници на човешките тела?
— Да, сър.
— Нищо от онова, което сте видели, не може да ви подготви за въздействието на времето върху трупа. Четиридесет години след погребението онова, което излиза от земята, не може да се разпознае. Нямам нищо против да дойдете с мен, но не ви искам там по време на същинската работа. Не мога да позволя онова, в което трупът му се е превърнал, да разруши представата ви за вашия баща. Когато изпълнявам частни поръчки, спазвам това правило. Само аз виждам трупа. Трябва да ме оставите да си свърша работата.
— Разбира се — отговори Боб.
— Окей, тогава всичко е наред.
— Мистър Суагър?
Това беше Когинс, блестящ от пот, който бършеше челото си с червена носна кърпа.
— Мистър Суагър, готови сме. Той беше много дълбоко. Лекарят отиде до края на гроба и погледна в него.
— Мистър Когинс, ще го вдигате ли вече?
— Да, сър.
Боб и Ръс отидоха да погледнат в гроба. Мъжете бяха свършили чудесна работа с разкопаването: стените на гроба бяха корави, прави и черни, пръстта беше струпана на съвършени купчини. Ръс страхливо погледна надолу, но там на цели пет фута дълбочина имаше само дълъг, покрит с кал дървен сандък, който беше напълно разкопан.
Лекарят се обърна към тях.
— Кедров ковчег? Това е много интересно. Ще ви помоля да се дръпнете, защото трябва да проверя нещо. Мистър Когинс, помогнете ми да се спусна долу.
Двамата млади чернокожи мъже, които също лъщяха от пот, помогнаха на доктора да се спусне в гроба. В единия край имаше място колкото за него. Той бръкна в джоба си и измъкна хирургическа маска, която си сложи. После помоли и чернокожите да излязат от дупката.
Боб и Ръс се отдалечиха. После чуха звука от разкъртването на дърво.
— Мистър Суагър — извика д-р Филипс.
— Да?
— Страхувам се, че имам лоши новини за вас. Боб и Ръс се спогледаха.
— Да?
— Този човек е умрял от огнестрелна рана. Ясно го виждам по останките. Но доколкото мога да преценя по състоянието им, това се е случило около 1865 година.
— По дяволите — каза Дуейн Пек. — Направо да не повярваш!
17.
СТАРЕЦЪТ НАПРАВО беше побеснял. Къде, по дяволите, е?
Сутринта Сам обърна офиса си наопаки, а сега правеше същото с жилището.
Шибаните копелета пак му бяха погодили номер!
Бяха скрили нещо. Напоследък го правеха все по-често. Промъкваха се късно през нощта, докато спеше, и криеха, крадяха и местеха разни неща. Пренареждаха чекмеджетата му, така че единият ден чорапите му бяха в третото, а на другия — в най-горното. Понякога четката му за коса и самобръсначката бяха от лявата страна на мивката, а друг път — от дясната.
Яростта му беше като дим, горещ и ярък, и сякаш препълваше вените му така, че едно жилесто синьо V изпъкна на челото му, а слепоочията му странно пулсираха.
Друг един ден скриха лулата му. Неговата лула, морската му пяна, избрана в Германия след войната, която пушеше всяка вечер близо петдесет години, я нямаше. Беше изчезнала. Сменяха имената на внуците му и дори смесиха две от още живите му дъщери.
Местеха колата му, когато отиваше с нея до магазина. Щом стигнеше светофар, сменяха светлината, когато ускоряваше през пресечката, и останалите му бибибкаха и крещяха грубо.
Понякога така го объркваха, че не знаеше от коя страна на пътя трябва да кара.
Това стигаше, за да ядоса истински всеки мъж, но тази последна лудория беше най-лошата от всички, защото от години бе толкова методичен човек. Той беше от онези американци, които не вярваха в закона и реда, а смятаха, че редът е закон. Затова грижливо каталогизираше и записваше материалите си, водеше си безкрайно подробни бележки, прочиташе от начало до край показанията и после пак отначало и никога не задаваше някой въпрос повторно или пък такъв, чийто отговор не знаеше.
Беше оборвал всички, докато тези невидими дяволи не започнаха да го преследват.