Но той нямаше да им позволи да спечелят, а ако пък по случайност го направеха, ако най-накрая някой вземе да го победи, бога ми, ще знае, че е участвал в битка.
Той огледа касапницата в мазето си. Някой в пристъп на безумие буквално беше изсипал папките с документи от картонените кутии на пода. Кой би направил подобно нещо? После си спомни: аз го направих. Само преди няколко минути.
Какво търсеше?
Да: копие от доклада на съдебния медик, което беше направил през 1955 по повод на изслушването на свидетелите и разглеждането на доказателствата по убийството на Ърл Суагър. Знаеше, че го има. Трябваше да го има. Беше някъде тук, но къде?
Кутията, на която беше изписано 1955, бе празна, затова опразни тези от 1953 до 1957, мислейки, че може би, когато е освободил кабинета си или когато е преместил тези кутии в дома си, той или някоя от секретарките му (бе погребал повече секретарки, отколкото можеше да преброи) го беше пъхнала не на място.
А може би дори не е имал копието. Това беше доклад от разследване, но не доведе до повдигане на обвинение или решение да не се повдига такова, а само до задънена улица в офиса на съдебния лекар. Така че беше възможно да не го е приложил към документите от случая, а в някоя друга папка. Може би като приложение или нещо такова.
Не че сега не можеше да си спомни. Не в паметта му беше проблемът. Не, сър, не и в неговата. Причината беше усещането за мъгла, която се стеле в мозъка му. Паметта още си я биваше. Грешката беше в зрението. Все още пазеше всичките си книги, организирани в библиотеката на неговата памет, но по някаква причина му беше трудно да прочете имената на гръбчетата им и не можеше да ги извади без опипване. Това го разяри!
Мразеше мисълта, че трябва да иде при онова хлапе Ръсти, или както там, по дяволите, се казваше, и да каже: „Знаеш ли, не мога да намеря този документ. Казах ти, че ще го намеря, но трябва да съм объркал нещо.“
Ръсти щеше да го погледне така, както някои от внуците: очите му щяха да съзрат една останка от миналото, живо изкопаемо, нещо, чието място е зад витрина в музея.
Както и да е, по дяволите с него! Сам почувства толкова силен пристъп на гняв, че го усети с цялото си тяло: старата му възлеста ръка се сви в юмрук и си представи, че прасва Ръсти, или както там се казваше, в устата. Това щеше да го удовлетвори.
Той се наведе, но усети, че гърбът му е прекалено скован, за да остане в тази поза. Затова коленичи и започна да събира папките, за да се опита да ги подреди по някакъв начин.
От устата му изскочи едно име.
Беше подобно на музикален тон, меко и неясно, но странно познато. Какво беше това? С какво се свързваше? Какво ли означаваше?
Нищо. Беше си го спомнил, то събуди у него надежда и сега изчезна.
Проклети да са, отново му причиняваха това!
Той събра папките и от датите видя, че всички са от 1955, и ги прегледа още веднъж, и, за бога, никъде нямаше такава с „Ърл Суагър“. Къде ли е отишла? Къде ли…
Паркър!
Държеше папката с документите на Шайрил Паркър в ръка. Беше доста тънка, нямаше кой знае колко документи за това ужасно престъпление. Все пак случаят беше напълно ясен.
Защо това беше важно?
Да, последният случай на Ърл. Същият ден, 23 юли 1955.
Той отвари папката и го посрещна една снимка: Шайрил при завършването на осми клас. Спомни си, че някакъв полицай му я беше дал преди процеса. Погледна я и видя едно толкова красиво момиче с ярки очи, изпълнени с надежда. Тя беше цветнокожо дете от Арканзас през петдесетте години и изпълнена с надежда! Е, това нищо ли е? Трябва да е била прекрасно дете, но осъзна, че няма данни за нея. Не знаеше нищо за момичето освен фактите за смъртта, които са всичко имащо значение за прокурора. Няма значение дали са добри или лоши, прекрасни или зли: ако са били убити, съдиш и пращаш убийците на стола или поне в затвора.
Следващата снимка му бе по-позната. На нея беше отбелязано: СОБСТВЕНОСТ НА ШЕРИФСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ОКРЪГ ПОЛК. 24 ЮЛИ 1955. ДОКАЗАТЕЛСТВО. Местопрестъплението. Шайрил лежаща по гръб върху коравите отмити шисти на склона, с вдигната рокля, с насилени полови органи, лицето й неподвижно и подпухнало, очите широко разтворени.
Той остави снимката. Не можеше да я гледа.
Пипнах го заради теб, Шайрил, помисли си той. Да, направих го. Пипнах го за теб и Ърл. Това беше моя работа.
Спомни си. Стана толкова лесно.
Беше отишъл на местопрестъплението по-късно през същия ден, изтерзан от ужасната бъркотия около смъртта на Ърл Суагър на царевичната нива, от скръбта и яростта и всички дълги и ужасни формалности, през които трябваше да мине.
На двадесет и четвърти в 16,00 най-накрая пристигна на местопрестъплението на Шайрил. Веднага видя, че е безнадеждно замърсено. Отпечатъци от стъпки се извиваха около нея, обвивките от шоколади и бутилки от газирани напитки се търкаляха навсякъде, а един мързелив заместник-шериф от окръг Полк се беше изтегнал под едно дърво и пушеше цигара.