Двадесет и три часът. Спря на паркинга на затвора, след като един от охраната му бе кимнал за поздрав. Познаваха го: не беше трудно да мине през всички контролни постове, докато най-накрая с още двадесетина други хора се оказа в малката зрителна зала, от която се виждаше помещението със стола. Той разпозна неколцина вестникари от Литъл Рок, представител на губернатора, заместник-директора на затвора и няколко други лица. Беше странна група. Човек можеше да слуша отчайващо баналния разговор, по-голямата част от който се въртеше около големия мач този следобед и шансовете на „Брейвс“ срещу раираните великани от Ню Йорк, могъщите Мантъл, Бера, Ларсън, Макдугъл и Бауър. В стаята с електрическия стол няколко пазачи гласяха нещо. Електротехникът закрепваше проводници на стола — яко произведение от дъб, което бе направено толкова здраво и строго, че добре щеше да подхожда и на баптистка църква.
— Сам, трябва да си много доволен — каза Ханк Кели от „Арканзас Газет“.
— Не — отговори той, — просто искам да свърши.
— Аз също ще съм доволен, когато свърши. Имам предвид, че той е само негро и е убил момиче, но сега ни накараха да повярваме, че и негрите са хора. Цялото лято се занимавахме с него и проклетата армия. Помни ми думата, това е само началото.
Сам кимна, Ханк вероятно беше прав, въпреки че Шефа Хари Етъридж вдигаше врява в Сената, съюзявайки се с демократите от южните щати, и се кълнеше, че ще ореже парите на армията в новия бюджет, за да накара Дуайт Айзенхауър да си плати за изпращането на 101-а въздушнодесантна дивизия в Литъл Рок и унижението на великия щат Арканзас пред цялата нация. Но всички знаеха, че Шефа Хари никога няма да направи подобно нещо. Беше представление за пред хората, които го избираха с 94 процента от гласовете всяка втора година.
Обаче никое от тези неща нямаше нищо общо с тазвечершната драма, която просто беше окаяният край на една жалка работа, която никой не си спомняше добре с изключение на Сам и към която никой не изпитваше кой знае какъв интерес или чувства. Като церемония бе банална и безинтересна. Масоните разбираха много повече от ритуали.
Той се дръпна встрани от дърдорещите джентълмени и отиде при стъкления прозорец, откъдето имаше по-добра видимост към машината на разрушението: един здрав стол, но при по-внимателно вглеждане доста износен, някак си институционален и невъзмутим заради цялото си днешно значение. Сам се загледа в него, както винаги правеше: дебели кабели излизаха иззад параван (където екзекуторът щеше да свърши в усамотение работата си) и стигаха до единия крак, където бяха закрепени и изтеглени нагоре по стола до нещо като бакелитов разпределител, от който излизаха по-тънки кабели. Два се спускаха надолу — по един за всяка ръка, а един минаваше напряко по горната част на стола и завършваше не в гривна за китката или крака, а в малка шапчица. Много лъха на тридесетте години, помисли си Сам, приписвайки му стила на десетилетието, което го беше родило.
Звънна телефон, заместник-директорът на затвора го вдигна и заслуша.
— Джентълмени, моля заемете местата си. Водят осъдения мъж от килиите на смъртниците.
Сам погледна часовника си. Закъсняваха. Беше 00,02 часът. Докато светлините гаснеха, той си намери място. Около него хората като в театър се въртяха и приготвяха, после се смълчаха. Минутите минаваха, заместник-директорът на затвора намали осветлението, докато не останаха седнали на тъмно, и после той също си намери място.
В помещението със стола се отвори врата. Двама пазачи, следвани от директора на затвора, който пък беше следван от свещеник и най-накрая от Реджи Фулър, на деветнадесет, от Блу Ай, Арканзас, чернокож мъж, 230 фунта, кафяви очи, кафява коса, въпреки че му я бяха обръснали.
Реджи плачеше. Сълзите се стичаха от очите и лицето му бе подпухнало и влажно. Малка ивица бляскав сопол се спускаше от едната му ноздра и Сам видя как езикът му се стрелна и го облиза. Беше окован и крачеше с малки несигурни крачки и си говореше сам в отчаян поток от бръщолевене. Очите му бяха разфокусирани. Все още бе тлъст: затворът не го беше направил по-слаб и очевидно не и по-корав.
Заведоха бедния Реджи при стола и го сложиха да седне, въпреки че тялото му изглеждаше сковано и му беше трудно да разбере какво искат от него. Най-накрая го сложиха да седне и тогава настъпи ужасяващият миг, когато един от пазачите несъзнателно направи бърза крачка назад. Тъмно петно цъфна на чатала на дочените затворнически панталони на Реджи.
Свещеникът му прошепна нещо, но то изобщо не му помогна. Страхът по лицето му се засили и той затвори очи, продължавайки диво да си мърмори. Пазачите се заеха да привържат момчето към стола. Единият от тях намокри голите му глезени с хлъзгав солен разтвор, китките и темето, където трябваше да бъдат закрепени електродите — така целият ток щеше да влезе в него и нямаше да подпали кожата му, макар от опит Сам да знаеше, че това не винаги се получава. Другите стегнаха и закопчаха ремъците, след като бе намазан с течността. Най-накрая закопчаха малка кожена шапчица на темето на остриганата глава на Реджи, но леко я изкривиха, така че тя заприлича на танцьорска.