Иззад паравана бързо излезе дребен мъж и за последен път провери всички електроди, сигурният професионалист, който иска да бъде напълно уверен, че всичко ще бъде както трябва. Той посочи някакво проблемно място и един от пазачите се наведе да нагласи нещо. След това дребният мъж се дръпна назад и изчезна.
Сам погледна часовника си. Беше 00,08 през нощта. Закъсняваха с осем минути. Директорът на затвора сякаш беше хореографирал случващото се. Кимна и пазачите напуснаха помещението, оставяйки го сам с Реджи. Той кимна повторно и явно беше включен микрофон, защото сега директорът заговори с мрачен глас и звуците, които издаваше, бяха усилени в помещението за свидетелите.
— Реджиналд Джерард Фулър, щатът Арканзас в пълно съответствие със законите си те смята за виновен в предумишлено убийство и те осъжда на смърт в този шести, ъъъ, седми ден от октомври 1957 г. Реджи Джерард Фулър, имаш ли последни думи?
Беше тихо, въпреки че микрофонът улавяше накъсаното дишане на Реджи. След това той си пое дълбоко дъх и заговори през ридания:
— Сър, извинявам се, че се подмокрих. Моля, не казвайте на никого, че се напишках в гащите. И съжалявам, ако съм напикал мистър Джордж, след като той винаги се е държал мило с мен.
Той рухна, губейки словото си в задушаващи ридания, но после започна да си поема дълбоко въздух, борейки се с терзанието. Струйка сополи потече от носа му, дразнейки устните му, но той нищо не можеше да направи. Погледна към мъжете зад прозореца и отново си пое дълбоко дъх:
— И мама, и тате много ми липсват и много ги обичам. Не съм убил Шайрил. Бог да благослови всички хора, които бяха мили с мен, и се надявам, че един ден някой ще може да каже защо това трябваше да се случи.
— Свърши ли, Реджи?
— Да, сър, готов съм за Исус.
— Но вероятно Исус не е готов за него — каза някой в тъмното до Сам.
Директорът на затвора се наведе над осъдения, освобождавайки нещо на върха на шапчицата и оттам се разви маска без отвори за очите, която покри лицето на Реджи.
Директорът напусна помещението. Реджи седеше неподвижно на стола и в течение на секунда нямаше промяна. Сам почти успя да си помисли това, но не — върху му се стовари първият заряд.
От опита си Сам знаеше, че мъждукането на лампите в затвора, когато се провежда електроекзекуция, е филмово клише. Столът и електрическата система на затвора се захранваха от различни генератори. Онова, което се случва, е, че свидетелите неволно трепват, защото да гледаш хладнокръвно унищожението на човек, независимо колко е зъл, не е лесна работа. И те после си спомнят помръкването на светлината, приписвайки го на претоварването на мрежата. Но Сам не трепна, нито отмести поглед и не му се стори, че крушките премигват. Той изгледа всичко, защото това бе негово задължение. Той представляваше Шайрил и се надяваше, че гледайки, по някакъв начин освобождава душата й от агонията на нейната собствена смърт.
Реджи се напрегна срещу възпиращите го ремъци, когато го удариха две хиляди волта. Ударът продължи над тридесет секунди. Една вена на врата му се изду. Той се бореше като бик. Ръцете му се свиха в юмруци толкова здраво, че Сам си помисли, че ще избухнат. Той се завъртя в стола, съвсем леко, сякаш се опитваше изискано с крачка встрани да избяга от съдбата си. Тънка струйка дим се вдигна от черепа му, а после друга от едната му китка. Главата му увисна напред, но после по някакъв начин сама се повдигна. Той се закашля и спазъм от повръщано, основно течност, плисна изпод маската и увисна на топчици по голата му гръд. Огромни луни от пот цъфнаха под мишниците му.
— Още един — каза директорът на затвора по телефона. Вторият заряд мина през Реджи, но не успя да го повали. На десетата секунда се отпусна, но екзекуторът държа токовия кръг затворен за още двадесет, което Сам можа да определи по сега отпуснатите пръсти на Реджи, които все още потрепваха. Но после трепкането престана.
Миризмата на електроекзекуция стигна до Сам, когато директорът на затвора, двама пазачи и лекарят влязоха в помещението. Това не бе миризмата на изгоряло месо или коса, а по-скоро бе свързана с коледните му спомени, когато бе подарявал на различните си синове комплекти влакчета „Лайънел“ и обикновено ги сглобяваше и ги пускаше, докато на децата им писнеше от тях. Те имаха странния дъх на метал, едновременно тежък и остър.