Сам се върна от спомените си за Коледа: в помещението за екзекуции лекарят извади стетоскоп и го притисна в гръдния кош на Реджи, който беше гол, защото копчетата на ризата му бяха скъсани. После се изправи и поклати глава. Четиримата се оттеглиха, за да може палачът отново да удари Реджи. Трябваха още пет заряда, преди най-накрая сърцето му да престане да бие.
— Момчето просто не искаше да умре — отбеляза някой.
Последният официален документ в папката беше докладът за екзекуцията, предназначен за закриване на случая и за знак, че правосъдието е въздадено. Сам се загледа мълчаливо в него.
Реджи, момченце, защо го направи?
Това беше една от големите мистерии на човешкото сърце, защо някой ще иде и ще убие другиго? Понякога е заради пари, друг път заради секс, а понякога просто от злина. Сам я беше изучавал през по-голямата част от живота си и не я бе разбрал. Не истински. Нещата тук изглеждаха толкова прости: мислеше, че Реджи трябва да е взел момичето след срещата в църквата и го е помолил за целувка. Тя му е дала тази целувка. Млад самец, целувка, може да е пийнал в някой оклахомски негърски вертеп, въпреки че никога не бяха намерени доказателства за това, и вече не е могъл да се спре. Колкото повече се е отбранявала, толкова повече го е искал. Най-накрая го е направил и после се е уплашил, че тя ще каже. Така че е подкарал по шосе 71 извън града и е разбил главата й с камък. Докато го е правил, просто не е забелязал, че тя е късала ризата му. Толкова просто. През онези дни, когато негър убиеше негър, никой не го беше особено грижа. Ако нещата бяха както обикновено, той е щял да се измъкне. Но този просто се оказа последният случай на Ърл и това го направи важен за бели хора като него. Нищо друго.
Останалите документи в папката бяха писмата, която шантавата мисис Фулър му бе писала, докато не умря. Те пристигаха понякога три или четири на седмица, докато жената се бореше толкова отчаяно за живота на сина си, че я уби един мозъчен аневризъм. Беше престанал да ги чете още почти в началото и някоя от многото секретарки (никога не помнеше имената на секретарките си) просто ги бе пъхнала неподредени в папката. Глупава жена! Какъв беше смисълът? Ако беше тук и той би могъл да си спомни името й, щеше да й даде да се разбере, както го бе правил с толкова много от тях. Което бе и причина да смени толкова много през всичките тези години! Повечето не изкарваха и година.
Сам се загледа в писмата. Сега му изглеждаха странни. Беше на колене в мазето си и преглеждаше стара папка. Защо? Не можа да си спомни. По дяволите, това отново се случваше!
Погледна етикета на папката. Паркър, Паркър? О, да, момичето, Реджи. Сега си спомни. Последният случай на Ърл.
Всички писма от майката на Реджи на розова хартия. Но защо едното беше на синя? Хъм? Той го измъкна от купчинката и видя, че е написано с друг почерк. Нямаше спомен някога преди да го е виждал. Датата беше 5 септември 1957.
Той го разтвори и погледна подписа.
Люсил Паркър.
Трябваше му секунда, за да осъзнае, че това е майката на мъртвото момиче.
Тридесет и девет години по-късно той най-накрая разгъна писмото и започна да чете.
18.
— КОЙ БИ ПРЕМЕСТИЛ тялото на баща ти? — попита Ръс.
— Тъп въпрос — отвърна Боб.
Той стана. Бяха се настанили в старата каравана на Боб върху земя, която все още притежаваше на седем мили от Блу Ай до щатската магистрала 270 и граничеща с планината Блек Форк. През годините, когато бе отсъствал, търсачите на сувенири и драскачите на графити бяха отдали дължимото на караваната, но ключовете му още отваряха катинарите. За кратко време те бяха направили мястото годно за живеене, въпреки че, естествено, нямаше нито телефон, нито електричество. Но огънят стопляше водата, а газови лампи „Коулман“ осветяваха мястото през нощта. Това бе много по-добре от къмпинг и къде по-евтино от престой в „Холидей Ин“.
Навън беше тъмно и пътуването обратно от гробището бе мрачно и мълчаливо. Боб не говореше. Той плати на работниците, а лекарят каза, че ще му прати сметката за разходите, но не за професионална услуга. Бяха спрели в една закусвалня, за да се нахранят, и сега се бяха върнали.
— Защо да е тъп? — попита Ръс.
— Нищо ли не са те научили в този лъскав университет? Мислех, че си умен.
— Не съм казвал, че съм умен — отвърна Ръс. — Казах, че искам да стана писател. Това са две различни неща.