— Аз не… — каза Ръс. — Дърветата са изчезнали. Не можеш да измъкнеш кой знае какво от тази снимка. Това е просто едно поле.
— Дърветата може да са изчезнали, но земята е същата. Погледни гънките на почвата, разположението на слънцето и планините в далечината. Обзалагам се, че мога да намеря земята от снимката и като използвам триангулационни точки, да определя този участък от гробището. Ще го свържем с име и бинго!
— Не смяташ да се отказваш? — попита Ръс.
Суагър се втренчи по снайперистки в него.
— Изобщо.
Дуейн Пек си тръгна от караваната на Суагър и после една миля или нещо такова по-нататък спря колата. Измъкна малкия сгъваем телефон от жабката и натисна едно копче.
Когато телефонът изписука, той предаде доклада си: „Суагър и малкият, изглежда, са заседнали. Няма какво да правят, защото не намериха трупа. Тази вечер отидох да ги видя. Гемиите и на двамата са потънали. Мисля, че може би ще си заминат или ще се откажат. Засега нямат нищо. Също така отидох у Сам Винсънт. Почуках на вратата, но не беше вкъщи, така че минах зад къщата и погледнах в мазето. По дяволите, беше там и четеше от някаква папка с документи. Не мога да кажа какви бяха, но на пода видях снимката на някаква млада негърка. Чуках ли, чуках, виках, опитах всичко, но старият козел беше потънал някъде. Където и да е бил, сигурен съм, че не беше на тази земя. Дори не ме чу, въпреки че бях само на десет фута от него. Може би оглушава.“
Той затвори и подкара към къщи. Но след десет минути телефонът звънна. Той отговори.
— Дуейн?
— Да, сър?
— Дуейн, дръж Сам Винсънт под око. Той може да е стар, но е умен.
— Да, сър.
— Може да се наложи да проникнеш в къщата и да видиш каква папка е разглеждал. Разбрано?
— Да, сър — отговори Дуейн.
Боб стоеше на слънце в полето на мъртвите. Около него подобни на дражета от детска игра надгробните камъни се спускаха надолу в редици. Толкова много мъртъвци от толкова много американски войни.
Той погледна снимката. На светлината тя като че се разпадаше пред очите му. Тази сутрин се бе отбил във фотографско ателие, за да пита за по-голямо увеличение, но мъжът му обясни, че без оригиналните негативи само ще увеличи точките, от които се състоеше снимката, отпечатана по старата технология от цинково клише: колкото е по-голяма снимката, толкова по-големи и по-раздалечени ще бъдат точките. Най-ясна е такава, каквато е във вестника.
Ръс се сети за компютърно увеличение и се почудиха дали да не я пратят по „ФедЕкс“ обратно в Оклахома сити, където негов приятел от „Оклахоман“ може би щеше да успее да направи нещо с нея. Но Боб каза не, това ще отнеме твърде много време и той не иска да я изпуска от ръцете си, така че ще трябва да се оправи с това, което има. После изпрати Ръс в историческото дружество да търси имена, които могат да се свържат с усилията на Боб в гробищата.
Той се обърна в четирите посоки на компаса с надежда да идентифицира планинския силует отзад, но беше трудно различим, защото на снимката се виждаха само части от него, а той дори не беше сигурен, че е планина, а не резултат от несъвършенствата на фотографския процес. А и не искаше прекалено да се взира в снимката, защото колкото повече го правеше, толкова повече подробности изчезваха между точките. Снимката сякаш беше магическа: виждаше се само когато лекичко я поглеждаш. Ако я изучаваш, ще я разрушиш.
Той погледна от снимката към надгробните камъни.
Мартин.
Фиймстър.
О’Брайън.
Лотски.
Кумлър.
Имена на деца. Изгубени момчета, какво са спечелили, какво значение е имало? Защо? Мрак се спусна върху му. Все още помнеше имената на момчетата от първия си взвод през 1965 или поне на тринадесетте от двадесет и шестте, които не се върнаха. И на петимата, които изгубиха крайници и способността да ходят. И на онзи, който влезе в лудницата. И на този, който се простреля в крака. Значи оставаха точно седем, които се върнаха такива, каквито бяха тръгнали, или поне някакво прилично подобие. Но имената им изобщо не можеше да си спомни.
Огледа се наоколо: толкова много, колкото звездите по небето! Прекалено много. Може би идването тук сам рано сутринта беше грешка. Копнееше да поговори с Джули или ИКИН4, с някой напълно нормален неувреден човек. Пусни ме да сляза от тази замръзнала звезда, помисли си той, пусни ме обратно в света.
Бенсън.
Форбс.
Клюзевски.
Обърмайър.
Докато крачеше, перспективата му се измести и изглеждаше така, сякаш целият парад от бели надгробни камъни също се движеше. Сети се за старите римски армии, наричали са ги фаланги, които са крачели в здрави ротни формации срещу орди диваци. Спокойни, решителни, вярвайки в концепцията за частта и в духа на легиона. Значи такова е усещането да вървиш между фалангите на мъртвите, които се втренчваха в живия и искаха да знаят: Защо не си сред нас? С какво си по-добър?