Погледна снимката отново. В колко часа е направена? Започна да преобръща спомени от дълги четиридесет години, оставяйки настрана многото неприятни и малко приятни, и накрая си спомни едно огромно присъствие, наречено мисис Кони, карайки го да бърза със закуската и обличането, защото майка му непрекъснато рухваше. Това означаваше, че погребението е било сутринта. Във всеки случай преди пладне. Тогава може да се заключи, че фотографът се е местил, докато слънцето дойде зад гърба му, и че то ще е било доста ниско, но предположи, че фотографът е бил с лице на запад и гръб на изток. Така че, ако това е последното дърво, другите две в груба линия ще бъдат на изток.
Той се обърна в тази посока и видя само кръстове. Свали синята си джинсова риза и я върза около камъка на Мейсън. Не мислеше, че той ще има нещо против. След това се обърна на изток и тръгна по линията.
Откри втората празнина петдесет ярда по-нататък и забърза напред. Но там, където би трябвало да бъде първата според разчетеното от снимката, не откри нищо освен един шибан тротоар, който водеше до малък участък с някакви абстрактни скулптури малко по-нататък. Редиците бяха хубави и равни. Той се загледа, не разбирайки как едно толкова голямо дърво, ако тук е имало такова, би разбъркало равните редици на гробовете. Какво, по дяволите, не беше наред?
Той се вгледа по-внимателно във фотографията.
Тротоар, помисли си той. Къде, по дяволите, води?
Намери го и тръгна към малкия участък. Нещо за Конфедерацията? Не, мамка му, Виетнам. Страната беше издигнала един малък memento mori за момчетата от Нам, плоча, на която бяха гравирани думи като чест, дълг, саможертва и, разбира се, имената. Той погледна и след това отмести очи. Познаваше Харисън и Марлоу, също така Джеферсън, въпреки че той беше черен. Джеферсън не беше ли от хеликоптерните части, точно така, брат на Черния кон? А Симпсън? Обикновен кашик, наборник, попадна на маскирана мина няколко дена преди уволнението. Това беше най-любимата история за лош късмет в града.
Сега Боб го заболя глава и той не можеше повече да работи по проблема. Обърна се да си върви и сякаш щом реши да се откаже, получи онова, което търсеше.
Дървото е изчезнало по някаква причина, но е било толкова впечатляващо, че самото му присъствие е плашело гробарите, така че никога не са копали близо до него. И когато е паднало, там са построили участъка за загиналите във Виетнамската война и тротоара. Така че сега скритият гроб на баща му трябва да е някъде покрай тротоара, вероятно от дясната му страна. Помисли си, че в това има смисъл. Ако някакви типове сменят надгробни камъни, които вероятно тежат по двеста-триста фунта парчето, късно през нощта, те ще имат нужда от ръчна количка или талига, а тротоарът ще им е от полза. Той повървя малко по него, докато не го преполови, и тогава просто се обърна на запад. Нищо не видя, после се премести малко нагоре и надолу и най-накрая малко повече нагоре. Можеше да види двете празнини в редицата в посока запад пред него. Единият от надгробните камъни близо до най-далечната празнина се синееше от ризата му.
— Хей.
Обърна се. Беше Ръс.
— Този стар архив беше ужасен, но извадих поне тринадесет имена. Човече, учудващо е какви архиви се пазят там.
Боб погледна вдясно от себе си.
— Обзалагам се, че един от тях се казва Джейкъб Финли.
Ръс изрови листа си, прегледа го и отговори:
— Да, Джейкъб Финли, 4-и арканзаски лек пехотен полк.
Боб погледна надгробния камък от варовик, повреден от хода на времето, ненаглеждан и леко наклонен надясно. Коленичи и сложи ръка на студения камък. Здрасти, старче, каза той наум. Дойдох. Време беше.
Този път беше лесно. Върнаха се обратно в службата на окръжния съдебен лекар и подадоха наново документите за ексхумация на името на бедния Джейкъб Финли. Според тях той беше отдавна изгубеният братовчед на Боб. Нямаше нужда да бъдат изричани лъжи за причините за промяна на молбата, защото щом първите документи бяха наред, никой от окръжната съдебна медицина не го бе еня. Сам дори нямаше нужда да идва. Няколко телефонни обаждания по-късно и механизмът от предния ден беше задействан.
Мистър Когинс и двете му момчета този път извадиха по-голям късмет. Гробът, до който сега имаше достъп от този услужлив тротоар, вече можеше да се разкопае с багер, а мистър Когинс беше експерт в работата с тази машина. За по-малко от час той разкопа ковчега и точно когато машината разкри сандъка, се появи и д-р Филипс.
— Как го намерихте? — попита той.
Боб обясни.
— Е, може да сте прав, но може и да бъркате. — Той гледаше, докато бързо монтираният такелаж повдигаше сандъка от дъното.