— Да, през шейсетте вече беше остарял.
— Реколта Втора световна война. Доколкото си спомням, разработиха го на основата на някакъв немски уред, който екип на Службата за стратегически операции донесе вкъщи след войната.
— Както и да е. Имам предвид 1955. Да предположим, че на някой му е нужно да използва нощен прицел през 1955 и се намира в Западен Арканзас. Как ще си намери? Къде са се намирали? Бяха ли раздавани масово на частите? Може ли да е имало, да речем, в Кембъл при 101-а въздушнодесантна? Или в Браг при 82-а? Или в лабораторията по балистични разработки на Роуд Айлънд? Просто се опитвам да добия представа колко разпространени са били и колко близо до Западен Арканзас. И кой е бил експерт по тях? Кой ги е препоръчвал? Кой се е обучавал с тях и ги е познавал? Мисля, че не можеш да станеш добър без обучение.
— Не можеш. Беше като да гледаш в аквариум. Жълтите никога не се научиха. Както и да е, за кога ти трябва това?
— Ако беше готово вчера, щеше да е късно.
— По дяволите, Боб, за какво е всичко това?
— Една сделка, по която работя с един писател.
— О, книга! Ще стане бестселър, това ти го гарантирам. Ще му разкажеш ли за Ан Лок?
— Може би.
— Окей, днес имам малко работа, а и току-що ми пратиха един заек. Веднага ще му възложа тази задача. Телефон?
Боб му даде номера си.
— Дай ми малко време и ще видим какво можем да изровим. После затвори.
— А сега какво? — попита Ръс.
Боб отвори портфейла си и отброи 300 долара.
— Искам да вземеш пикапа и да излезеш по един от изходите на магистрала „Етъридж“. Изхода за Уай сити. Мисля, че там имаше туристически магазин. Ще идеш там и ще купиш два спални чувала, фенер „Коулман“, газ за него, няколко комплекта долно бельо, четки за зъби, всичко за къмпинг. Да не забравиш газта за лампата, тя не свети без нея! За известно време няма да се връщаме в караваната.
— Какви ги говориш?
— Добре е да сменяш оперативната си база от време на време. В нея прекарахме една седмица. Ще се преместим някъде другаде за няколко дни.
— Но аз имам спален чувал. В караваната. Имам и долно бельо. Имам…
— Сега да не седнеш да се самонавиваш. Човече, всеки път започваш да скимтиш като кутре. Ще оставим нещата там. Ако някой като мистър Дуейн Пек надникне, ще ги види и ще реши, че ще се върнем по някое време. Чатна ли?
— Ти си параноичен.
— Пара — какво?
— Няма значение.
Ръс тръгна. Боб се излегна и отдъхна. Остави време на Ръс да потегли, после излезе от стаята и слезе долу до монетния автомат, откъдето звънна на жена си за нейна сметка.
— Здравей.
— Здравей, непознати — отговори Джули. — Мислех, че си се оженил за филмова звезда и си тръгнал за Калифорния.
— Не и това момче, не, сър. Ох…
— Ох… познавам този тон. Готвиш се да ми кажеш нещо, което не искам да чувам.
— Скъпа, нищо няма. Само ще отнеме повече време, отколкото мислех. Може би още седмица или две.
— Забавляваш ли се?
— Интересно е. Отидох на гроба му. Прекарах малко време с него. Прегледахме архивни документи. Много е поучително. Видях се със Сам. Такива неща.
— Как е той?
— Стар. По-стар. Не знам, от време на време е малко странен. Тревожа се за него.
— Всички остаряваме.
— Как е момиченцето ми?
— Добре е. Липсва й татко й.
— Ще се върна колкото може по-скоро.
— Нали нямаш някакви неприятности?
— Нищо, с което да не мога да се справя.
— Обичаш неприятностите. Това ти е проблемът.
Боб си купи кола и вестник от Литъл Рок и се върна обратно в стаята. Към два часа звънна телефонът.
— Ало?
— Пълни с пух или полиестер?
— Кво?
— С пух ли ги искаш или с обикновен полиестер? Спалните чували? Може би е твърде топло за пухени. Случайно трябваше да мина целия път до Буунвил. Онзи туристически магазин беше затворен.
— Полиестерните ще свършат работа. И са по-хладни. Добре ли е?
— Разбрах.
Той затвори и тишината отново изпълни стаята, докато минутите отминаваха. Най-накрая телефонът отново звънна. Беше около 15,30.
— Ало?
— Боб?
Беше старши сержант Дженкс.
— Да, сър.
— Добре, имам малко информация за теб. На прав път беше с тия М–3. В никой момент армията не е имала повече от две хиляди от приборите на въоръжение. Били са дяволски скъпи, трудни за работа и чувствителни, така че са ги разпределяли главно между елитни части. Никога не са ги давали на войници на равнището на рота или взвод. По дяволите, дори не би могъл да си купиш от магазините за военни! Раздавали са ги главно на специални части в Европа, на големите въздушнодесантни дивизии на равнище рейнджърски бригади или полкове, на 4-а армия в щата Вашингтон и 3-а Планинска дивизия в Аляска. Най-много са получили 9-а и 23-а пехотна дивизия в демилитаризираната зона на 38-ия паралел в Корея. Друг комплект е бил изпратен в школата за водене на война в джунглата в Панама. Точно както очакваше.