— Благодаря, сър. Просто работата, която морската пехота ми възложи.
— Може да не знаеш, но спомняш ли си, когато през 71-а спечели купата Уимбълдън след второто си назначение?
— Да, сър, помня.
— Е, аз се класирах трети!
— Боже мили!
— Да, сър. Беше ти ден, сержанте. Нищо не те отклони. Нито вятърът, нито слънцето, нито миражите. Всичко уцели.
— Дължи се на нашата добра тренировка в морската пехота, сър!
— Сержанте, не ме съросвай, окей? Сега съм пенсиониран. Всичко това е зад нас. Какво желаеш?
— Ами, сър, подписах за една проклета книга. „Аз бях там“ или нещо такова.
— Ще стане страхотна книга. Нямам търпение да я прочета. Нещата, които чух за долината Ан Лок.
— Страхотна битка — каза Боб. — Както и да е. Работя с един млад писател. Той ме убеди, че трябва да направим това, което той нарича контекст. Нали разбирате, фона, общата картина, как всичко се напасва. Така че си помислих, че трябва да опиша програмата за обучение на снайперисти на морската пехота от онези дни. А той поиска да разгледаме всичко. И армейската програма. Да направим един пълен преглед, както казва. Е, сър, помислих си, че вие сте човекът, с когото трябва да говорим.
— Сержант, нали знаеш, че голяма част все още е засекретена? И армията никога не е излизала пред обществеността със своите снайперисти, както го направи морската пехота. Предполагам, че във Вашингтон са прекалено либерални.
— Да, сър.
— Неофициално?
— По дяволите, да, може просто да ни насочите в правилната посока.
— В града ли си?
— Всъщност съм у дома в Арканзас. На около осем часа път от вас. Мога да дойда довечера.
— Ела тук утре сутринта. Нека да погледна. По дяволите, имам среща с „Продажби“. Мамка му, ще я преместя. Джейн, обади се на „Продажби“ и им кажи, че ще се срещнем утре следобед!
— Чудесно — обади се Боб. Генералът му даде адреса.
— Ще се видим утре. Боб затвори.
— Да тръгваме.
— Сега?
— Не ставам по-млад.
Някои нощи беше хубаво, а други нещо повече — почти великолепно. Тази вечер беше великолепно. Когато свърши и тя му отдаде ритуалните комплименти, той се претърколи на другата страна и слезе долу. Огромната къща на „Клиф Драйв“ беше повече или по-малко тиха, като изключим въртенето на спящите му деца. Ключът на лампата щракна и тя се приготви да спи. Той си наля чаша „Джим Бийм“, излезе във вътрешния двор и видя далеч долу премигващите светлини на летището. Отпи глътка от уискито и само за секунда се наслади на илюзията, че всичко в империята му е наред.
И тогава пейджърът в джоба на хавлията му започна да вибрира. Ред погледна номера и видя, че изобщо не е проклетият Дуейн Пек, а вместо това беше изписан телефонният номер на Хорхе де ла Ривера. Той бързо набра.
— Е?
— Сър, няма нищо. Бяхме нагоре-надолу по шибаните пътища и около жилището му. Оставих човек при караваната и точно сега го прибрах. Не е видял нищо през целия ден. Може би са си тръгнали.
Ред помисли малко.
— Сър, искате ли да си вземем стаи в хотел?
— Не, не. Това би изглеждало странно. Десет мъже в три коли, които влизат в „Холидей Ин“ наведнъж. Не, върнете се обратно тук и идете във фермата. Че какво, по магистралата е само час път.
— Да, сър. Утре пак ли ще излезем на лов?
— О, да оставим нещата така засега. Наспете се хубаво. Без глупости. Имаме нужда от тях. Трябва да са свежи и бързи.
— Да, сър.
Ред изчака секунда и после набра номера на Дуейн Пек.
— Ало? Кой…
— Кой мислиш, че е?
— Да, сър?
— Къде си?
— Пред къщата на стареца. Точно както казахте. Днес върши най-налудничави неща. Кълна се, че съвсем е мръднал. Той…
— Докладвай, след като затворя. Слушай, Дуейн, утре първото нещо, което трябва да направиш, е да идеш униформен във всеки мотел, ресторант, бензиностанция, всеки туристически магазин в Блу Ай и да провериш дали някой не е видял Суагър и момчето. Изчезнали са. Трябва бързо да ги намерим.
— Да, сър. Да зарежа ли стареца?
— Засега да. После ми се обади. Ако откриеш нещо, ми се обади веднага. Разбра ли?
— Да, сър.
Ред затвори, допи бърбъна и си легна в отвратително настроение.
22.
САМ СЕ СЪБУДИ изпълнен с ярост, но не можа да си спомни защо.
Непреминалият яд мрачно се рееше из главата му, търсейки си жертва.
— Мейбъл — изрева той. — Къде ми е проклетото кафе?
Тогава си спомни, че Мейбъл му беше секретарка седем месеца през 1967, преди да напусне и си тръгне, за да изкара един хубав тих срив на нервите. Сети се, че е умряла някъде през осемдесетте, но не беше сигурен.