Обаче ненавременната смърт на Мейбъл означаваше само едно нещо — никакво кафе. Затова стана, помъчи се да намери очилата си, не, още не ги бяха взели, и се залута из къщата, докато открие кухнята. Някак си успя да сложи кафе — някои неща мъжете никога не забравят. Щастлив от този успех, той се върна с препъване в стаята си, взе си душ и се облече, въпреки че трябваше да си обуе един бял и един син чорап, и се върна за кафето.
За щастие пощата беше пристигнала. Жалко, че беше от 1957. Известно време се опитваше да събере две и две, неспособен да разбере защо това писмо лежи там на масата в трапезарията — синьо, изписано със спретнат, точен женски почерк. Погледна подписа: Люсил Паркър. Коя, по дяволите, беше Люсил Паркър?
И тогава, разбира се, се сети: споменът избухна в главата му.
— Дяволска жена! — избоботи той. — Проклета жена!
Сграбчи ключовете от колата си, които лежаха в хола до лулата му от морска пяна, неговите слънчеви очила и…
Лулата му от морска пяна!
По дяволите, а тя откъде се е взела?
Както и да е, той я грабна и хукна към кадилака си в гаража. Запали и излезе на заден. Очевидно съседите му злонамерено бяха поставили кофите си за боклук на неговата автомобилна алея, защото се чу дрънчене. Той погледна в огледалото си за задно виждане и ги видя да се търкалят по улицата, разсипвайки съдържанието си навсякъде. Защо ли са направили подобна глупост?
Той подкара към негърския квартал.
Сега му викаха Западен Блу Ай. Вече не можеш да казваш черньо. Дори негър не можеш да кажеш. Не беше разрешено.
Улиците сякаш се пълнеха. Хората го зяпаха, но не бе сигурен защо. Чувстваше се като Кралицата на пролетта на някаква платформа сред парада. Клаксони свиреха, деца пищяха. По дяволите, какво става?
Изведнъж една патрулна с виеща сирена и святкащ буркан се стрелна покрай него в гонитба на някакъв злодей. Но странно защо, колата го накара да спре встрани.
Един висок длъгнест мъж с бледи очи слезе от нея, изплю парче тютюн за дъвчене и се приближи.
— Какво става, мистър Сам?
— Кой, по дяволите, си ти? — поиска да узнае Сам. После прочете значката на джоба: на него пишеше Пек.
— Дуейн Пек, мистър Сам. Познавате ме толкова добре, колкото собственото си име.
— Не знам нищо подобно. Какво, по дяволите, искаш?
— Мистър Сам, това там, откъдето минахте, беше светофар и едва не ударихте две коли. А някои хора трябваше да тичат, за да се махнат от пътя ви. Карахте с около шейсет.
— Мамка му, бързам. За какво е всичко това?
— Сър, малко се тревожа за сигурността ви и за сигурността на другите хора.
— Ще ми напишеш фиш?
— Не, сър, няма нужда. Ако ми кажете къде отивате, ще се радвам да ви следвам и ще се погрижа да не карате прекалено бързо и да спазвате правилника. Или най-добре ми позволете да ви закарам.
— Защо? Никога не съм чувал подобно нещо. Пек, махни ми се от пътя или ще се обадя на шерифа и ще работиш до края на живота си нощна смяна. Знаеш ли кой съм аз?
— Всички знаят кой сте, мистър Сам. Сър, мисля, че сега може да тръгвате, но аз ще ви следвам, за да няма проблеми? Окей? Ще се погрижа да спазвате светофарите. Чухте ли ме?
Сам промърмори нещо мръсно, но Пек вече беше тръгнал към колата си. Арогантен кучи син! Сам помнеше времето, когато всички заместник-шерифи се отнасяха към него като с Цезар.
Най-накрая Пек потегли и Сам отново запали колата. Много внимаваше да не кара бързо и да спазва всички пътни знаци. Никой не му бибибкаше, но той натисна клаксона заради една проклета лейди, която не си даваше зор, докато пресичаше улицата с бебето си. Какво си мисли тя, че разполага с цялата улица за колкото време й кефне?
Той пресече релсите и пое надолу по прашните улици на негр… на Западен Блу Ай. Тия хора все още живееха като зулуси. Защо не вземат да почистят? Искат да са пълноправни граждани, така че поне могат да си косят тревата. Няма извинение за това, никакво.
Но едновременно с яда си изпитваше тъга: бяха толкова нещастни. Кой ще се погрижи за тях? Кой ще ги упъти? Защо винаги се държат лошо? Не можеха ли да разберат, че не това е пътят? Той поклати глава.
Мина покрай църквата и скелета на господарската къща, в която някога беше погребалното бюро „Фулър“, но сега бе руина, и най-сетне стигна до къщата от адреса, която все още беше поддържана и спретната и имаше увивни цветя по дървените решетки на верандата. Той паркира на улицата и две малки негърчета се появиха и го загледаха с големите си очи.
— Хайде, вървете, къш, изчезвайте оттук! — той им махна да се дръпнат встрани и стъпи на дървените стъпала на верандата.
Почука силно на вратата.