Отвори жена на четиридесет и го погледна въпросително.
— Ти ли написа това? — попита той настоятелно.
Тя го взе и го погледна.
— Сър, била съм на пет, когато това е била написано. То е от мисис Паркър.
— Искам да говоря с нея.
— Сър, тя не живее тук. Кой сте вие?
— Не ме ли познаваш? Всички ме познават. Аз съм Сам Винсънт, окръжният прокурор.
— Не, сър, не ви познавам.
— Трябва да си нова в града.
— Живея тук от пет години.
— По дяволите! Не мога да повярвам, че не ме познаваш.
Жената поклати глава и в очите й се появи определен израз.
Знаеше, че мислите, които й минаваха през главата, започваха с „Бели“ и продължаваха с отбелязването на нещо, което смята за напълно неразбираемо по отношение на кавказката раса. Но на него не му пукаше.
— Добре, къде е тя?
— Къде е кой?
— Мисис Паркър.
— Сър, наистина ли смятате, че всеки афроамериканец знае местонахождението на останалите?
— Ами не мога да кажа. Никога не съм се замислял твърде. Искам да й помогна. Затова съм тук. Тя ми писа, не разбираш ли?
— Казвате, че сте законът?
— Да, по един или друг начин. Но не съм тук, за да арестувам цветнокож човек. Става дума за малкото момиче. Тя…
— О — каза жената. — Да, зная. Никога не сме го забравяли. Почакайте тук.
Тя изчезна и се върна след пет минути.
— Тя е у дъщеря си. В Лонгейкър Медоуз, новия комплекс.
На Сам никога не му бе хрумвало, че негрите могат да купуват жилища в Лонгейкър Медоуз, един доста хубав квартал в източната част на Блу Ай, където някога беше живяла Кони Лонгейкър.
— Имаш ли адреса?
Тя му го каза.
— Съжалявам, че говоря толкова високо — каза той. — Не съм искал никого да обидя.
— О, мистър Сам — каза тя. — Не съм била тук, но Шийла (ново двайсе, коя, по дяволите, беше Шийла?) ми каза как сте осъдили този бял мъж Джед Поузи, защото преби горкия мистър Фулър до смърт. Никога преди това бял човек не беше съдил бял за това, че е наранил чернокож.
Това струва на Сам изборите и работата, която обичаше повече от всичко друго.
— О, това ли — каза той. — Заслужаваше стола и се опитах да му го осигуря, но през 1962 щатът Арканзас не беше готов да екзекутира бял човек заради това, че е убил чернокож. Поне все още е в затвора и бавно изгнива на път за ада. Смъртта щеше да е по-добра, но и гниенето има място на този свят.
— Вие някак си се опитвате да бъдете добър бял човек. Надявам се Исус да е с вас.
— Днес вероятно е зает, но все пак ти благодаря за пожеланието.
Сам подкара към източната част на Блу Ай надолу по шосе 88 за Арканзас със странно усещане. Гадният Дуейн Пек го придружи през целия път и Сам се опита да се съсредоточи върху това да не превишава скоростта и да кара по вярната лента на пътя. Задача, която се градеше на предположението, че, първо, знае от коя страна на пътя да кара, което обикновено беше така, освен ако не забравеше, както в момента.
Дуейн свирна с клаксона и Сам вдигна поглед, за да види автомобила, който идваше право срещу него. Глупак! Защо не се махне? После видя, че той е в погрешната лента. Да не са го променили наскоро? Ах! Изпълвайки се с ярост, чувство на безсилие и мъка, Сам се върна там, където му беше мястото. Другият шофьор му показа среден пръст. Това пък за какво?
Най-накрая градът остана назад. Изглежда, тук имаше една приятна местност, после мина покрай двойните скални колони и оградата от телена мрежа, която водеше до Маунтин Топ, както се наричаше къщата на Шефа Хари. Сега това беше друга руина, защото шибаният му амбициозен син се кандидатираше за президент и рядко се връщаше в Арканзас и когато го правеше, отсядаше във форт Смит, а не тук в Полк.
Тогава почувства не шок, а ужасна тъга и си спомни защо беше престанал да идва насам. Откакто събориха старата къща на Лонгейкър. Някога толкова великолепна, където старият Лонгейкър беше живял и където през 1932 неговият син Ренс беше дошъл с младата си булка Кони. Където Кони беше отгледала своя син и погребала съпруга си и после своя син и неговата млада жена. След това беше дала под наем къщата на Иди Уайт Пай и наскоро след това погреба и нея. Тогава, когато окръгът взе детето и не искаше да позволи на Кони да го задържи, защото тя не му била роднина, то беше прибрано от семейство Пай и като че потъна в земята. Кони с разбито за последен път сърце, изглежда, най-накрая се предаде и призна, че някак си Арканзас не е за нея, въпреки че толкова го обичаше.
Къде беше отишла Кони? Обратно в Балтимор? Така мислеше. Кони не поиска да му каже.
Беше я закарал до автобусната спирка през онзи последен ден, след като бе заключила къщата.