— Това е толкова красив щат — каза Кони. — И мъжете са толкова силни. Разбира се, Ренс и моят син Стивън. И Ърл, бедният, красив, смел и обречен Ърл. И ти, Сам. Ти си такъв мъж. Не мисля, че ще намеря подобен на теб на изток.
— Кони, нали знаеш, че няма защо да си тръгваш.
— Не, трябва. Ако изгубя още някой мъж тук, няма да се оправя.
Тя все още беше красива и Сам я обичаше тайно от много години.
— Съжалявам, че не можах да взема момчето за теб.
— Горкото дете. Ще порасне, без да познава баща си.
— Е, това е нещо, за което не бих се тревожил — отговори Сам. — По-добре да не познава Джими.
Тя просто го гледаше и нещо премина през очите й, но го остави да отмине.
— Съжалявам — каза той. — За делото. Мислех, че съдията ще разбере.
Имаше предвид делото за настойничество: детето, което тя бе кръстила Стивън на собствения си син и което беше гледала три месеца, когато Иди започна да линее, и което бе държала и утешавала, и обичала после, когато Иди умря, трябваше да бъде дадено на семейство Пай. Те го кръстиха Ламар и го взеха от нея и си заминаха в един очукан стар пикап. Компания от корави като пирони мъже и жилести жени.
— Щата не го интересуват подробностите — отбеляза тя. — Той вярва в семейството и рода. Донякъде съм съгласна с това. Разбира се, от време на време бърка. Е, както и да е. Ако го обичат, ще бъде добре. Предполагам.
Сам не беше видял твърде много любов в това семейство, но нищо не каза. Автобусът дойде. Разбира се, мис Кони беше богата и нямаше нужда да взима шибания автобус. Но също така не беше предвзета и ако автобусът бе достатъчно добър за бедните бели и чернокожи хора, които беше обичала, и те й бяха отвръщали със същото, тя щеше да го вземе.
Тя се усмихна нещастно и се качи, докато шофьорът товареше големия й багаж в багажника. Сам я гледаше, докато тя си търсеше място. Автобусът потрепери, когато шофьорът включи на скорост, и точно в мига, когато потегли, Кони се обърна и очите им се срещнаха. Сам се усмихна лекичко и тя му се усмихна в отговор и изчезна завинаги. Винаги се чудеше, ако беше извикал: „Кони, не заминавай, по дяволите, остани с мен. Кони, обичам те, моля те, не си отивай, ще се оправим.“
Но не го направи и знаеше, че е постъпил правилно. Беше женен с три деца и бременна жена. Какво можеше да се направи? Нищо. Така че Кони замина с автобуса и това беше всичко.
Където някога беше къщата й, сега имаше петдесет и на направената с вкус табела, там, където някога беше стояла пощенската кутия на Лонгейкър, сега пишеше „Лонгейкър Медоуз, клон на компанията «Бама»“. Къщите бяха бели и изглеждаха просторни и удобни за живеене, въпреки че бяха пръснати с толкова скована ортодоксалност по мрежата от нови улици, че нещо нямаха вид на много спонтанно и живо място.
Сам зави, наблюдавайки шибания Дуейн Пек да свива след него, но скоро забрави за заместник-шерифа, докато се опитваше да се справи с бъркотията от маниерно наименовани нови улици. Те бяха нещо, с което трудно можеше да се справи. Почувства се засмукан във водовъртеж от къщи, които изглеждаха напълно еднакви. Кога бе станало това, зачуди се той. Но по едно направо религиозно чудо единственото, на което бе станал свидетел през своите осемдесет и шест години, се оказа на „Беърфут Бой Гарт“, както безсмислено беше наречена улицата, и скоро попадна на къща, която едва ли се отличаваше от всяка друга освен по номера си 10567. Как, за бога, можеше да има още десет хиляди други къщи на тази малка улица? Както и да е, той зави по автомобилната алея и остана седнал няколко секунди.
Сега, когато може би имаше най-голяма нужда, една благословена вълна яснота го заля. Почувства се съсредоточен, жив, силен. Знаеше точно защо е тук и какво трябва да научи. Той слезе и отиде да почука на вратата. Млада чернокожа жена отвори с очи пълни с враждебност.
— Да? — попита тя.
Той беше леко слисан — повечето хора в тази част на града го наричаха аксиоматично „сър“. Вероятно защото го разпознаваха или от уважение към възрастта му.
— А, търся Люсил Паркър.
— За какво?
— Стара работа. Заради едно писмо, което ми написа.
— Да не сте някоя от белите отрепки, проповядващи сегрегация чрез Библията, дошъл да й каже, че Господ е взел другата й дъщеря?
— Мадам, завършил съм право в Йейл и Принстън. Въпреки че уважавам Библията, не съм проповедник. Става дума за Шайрил, да, но не вярвам, че Бог има каквото и да е общо с това.
— Тогава сте мистър Сам. Влизайте — каза жената. — Чухме, че ще наминете. Мама ви чака.
Тя го поведе през спретнатата къща. Сам беше учуден, че неграта живеят толкова добре. Кога се беше случило всичко това? Излязоха отзад, където старата лейди седеше на градински стол под малко недорасло дърво. Столът беше едно крехко, почти ефирно нещо, вероятно извито от напрежение. Тя беше огромна, ведра и едва ли не царствена в своята големина, седнала в своите най-хубави пурпурни дрехи, проницателна и спокойна.