Всичко беше заради проклетата телевизия! Всеки се смяташе за Коломбо или Матлок, или подобен и щом някой техен близък биваше убит, хората мислеха, че в това има нещо повече. Сам погледна в налудничавите стари очи на мисис Паркър. Тя се беше насъсквала по този въпрос с десетилетия и бе измислила една проклета конспирация за смъртта на дъщеря си. Никой не искаше да приеме противната, проста, ирационална истина, както в случая: цветнокожо момче е изгубило самоконтрол и с камък е смазало до смърт горката й малка дъщеря.
— Мисис Паркър, никога не се случва по този начин. Просто не става така.
— Мистър Сам, виждам по очите ви какво си мислите. Мислите си, лудата стара цветнокожа жена обвинява бял човек. За всяко нещо виновен е не белият. За всичко е причина расата и всички цветнокожи мислят само за това. Нали така си мислите?
Тя го гледаше с яростно блеснали очи.
— Сестро, аз…
— Това си мислите, нали? Кажете ми!
Той въздъхна.
— Предполагам, че е така. Има някои неща, които не мога да преодолея. Някои подозрения срещу всички ви. Не съм възпитан както трябва.
— Тогава нека ви кажа нещо, което ще ви изненада. Не мисля, че бял мъж го е направил. Мисля, че е цветнокож.
Това направо го гръмна. Беше последното нещо, което очакваше. Възрастната жена го обърка здравата.
— Какво искаш да кажеш, сестро?
— В онези дни онова, което непрекъснато повтаряхме на нашите момичета и аз трябва да съм го казвала стотици пъти на Шайрил, бе: никога не се качвай на кола с бяло момче. Бялото момче иска само едно нещо от теб, а ти не трябва да му го даваш. Може да е дружелюбен, може да е мил, може да е красив, може да е самият дявол, но иска само едно нещо, момиче. И ако му го дадеш, ще те намрази и щом черните момчета го научат, и те ще те намразят, но ще се опитват да получат същото от теб и наистина ще се ядосат, ако не им го дадеш. Така че зная, че не се е качила на никаква кола с бял мъж. Някой цветнокож е направил това с нея.
Сам премигна смутено. Старата лейди беше умна. Не като белите, не умна с мъдри мисли, но някак си разбираше нещата. Беше видяла основното. Той познаваше много детективи, които не бяха толкова хитри.
— Мистър Сам, вие сте най-умният човек в този окръг. Вие сте дори по-умен от стария Рей Бама или Хари Етъридж и неговия син, по-умен сте от Ърл Суагър. Вие отървахте неговото момче Боб Лий, когато цялото правителство на Щатите твърдеше, че е убиец. Пипнахте Джед Поузи, за да прекара злите си черни дни в затвора. Сега сте стар човек, а аз съм стара жена. Скоро и двамата ще си идем. Не може ли, моля, още веднъж да прегледате този случай? Просто така, че когато си идете, да знаете, че накрая сте си свършили работата също толкова добре, колкото в началото.
— Ами…
Той се замисли затова. Неговият живот беше лишен от съмнения. Той беше напълно вярващ. Мразеше ревизионизма, измиването на ръцете след събитията, отвлечени проучвания, целия дух на двусмислиците и ироничната двойственост, които през деветдесетте години се бяха превърнали в американски стил. Мразеше го. Проклетата черна жена искаше да се превърне в това, което мразеше.
Но… време беше. Тя е права. Технически не беше невъзможно. Защо някой ще направи подобно нещо, надхвърляше въображението му, но това бе, технически погледнато, възможно по законите на материалния свят. А и онова за черния мъж, който го бил направил, беше много интересно.
Като чиста загадка, като чист интелектуален проблем всичко това силно го предизвикваше.
— Мозъкът ми вече не е онова, което беше. Замъглява се. Разбърква се от яд. Не мога да намеря чорапите си. Изглежда, сякаш някакви хора ми крият нещата. Но ако имам пак някой прояснен ден като днес, ще погледна отново документите по случая или онова, което е останало от тях. Ще ги прегледам, но не очаквайте кой знае какво. Не мога нищо да ви обещая, мисис Паркър.
— Сър, Бог да ви благослови.
— Не ме наричай сър. Казвай ми Сам. Всички го правят.
23.
БЕШЕ СЪНЯТ за футболния мач, но в по-късния му вариант. Ламар Пай и бащата на Ръс, Бъд, бяха на футболния му мач. Това беше през 1981 и Ръс бе на осем. Той не беше много добър играч. Всъщност игра само през тази година. Ламар каза:
— Мисля, че шибаното момче има прекалено много женско у себе си.
— Сигурно е, че не го бива много в спорта — съгласи се Бъд. — Трябва да видиш по-малкия му брат. Този малък синковец е като жребец. Трудно можеш да го накараш да се откаже.
— Харесвам това у мъжете и момчетата. Когато не се отказват. А старият Ръс — обясни Ламар — не само прекалено често се отказва, ами направо не започва.