Двамата възрастни на страничната линия се засмяха дрезгаво и сякаш всички там зяпаха бедния малък Ръс, чакайки го да прецака нещата.
Не трябваше дълго да чакат. Защото беше прекалено малък, за да играе в нападение, и не достатъчно бърз за бранител, бяха го сложили на позиция, наричана „поддържащ защитник“. Тя изискаше големи познания за футбола, за които той просто нямаше талант, и треньорите винаги крещяха по него, защото не е където трябва или реагира бавно. Никога не се чувстваше спокоен. Когато се хвърляше към линията на защитата, неизбежно някой пас политаше към мястото, което току-що бе напуснал. Когато стоеше неподвижен, за да получи пас, някой пробиваше линията и преораваше дупката, която той трябваше да запушва. Сезонът бе ужасен и той копнееше да напусне, защото не беше роден с този хладнокръвен инстинкт, който по-малкият му брат притежаваше в изобилие, а, честно казано, си бе нескопосан.
— Хайде, Ръс, спри ги — изкрещя баща му.
— Хайде, Ръс, можеш да го направиш — изрева големият стар Ламар с конска опашка, привлекателен, очарователен, с големи бели зъби и огромен сърп в ръцете, който точеше с арканзаски брус, прекарвайки го нагоре-надолу по зловещо извитото острие със звуци, каращи кожата да настръхне.
Ръс беше толкова погълнат от тях, че пропусна началото на играта и когато накрая се върна към нея (треньорите крещяха името му), изглежда, едно едро чернокожо дете от другия отбор се бе стрелнало наляво и след това бе пробило от външната страна и вече беше отвъд мястото на мелето и нямаше никой друг наблизо освен бедния Ръс.
Насилвайки се да търчи, Ръс избра изненадващо добър ъгъл спрямо тичащия защитник и се понесе към него. Но щом наближи, видя колко голямо е момчето, колко яростно изпълнено с енергия и решимост, как краката му блъскат като бутала земята и по някакъв начин пламът на Ръс бе укротен. Въпреки че всички ревяха: „Удари го ниско долу“, той го блъсна високо. Те се счепкаха за кратко и Ръс имаше усещането за ярки светлини, може би звезди, за фучене на вятъра и после тъмнина.
Когато премигна, беше на земята, а лицето му бе покрито с брада от чимовете, цялото му тяло присвито от болка и щом се обърна, през болката зад очите си можа да види как бегачът продължава галопа си надолу по страничната линия, носен от одобрителните крясъци на тълпата, докато не пресече головата линия, за да бъде окичен с гирлянди и хартиени ленти.
Той се опита да стане, но татко му и Ламар се бяха изправили над него.
— Ръс, удари го ниско — каза с отвращение баща му.
Ламар вдигна сърпа. Като на кино острието му отрази блесналото слънце. Той беше Джейсън, Фреди Крюгер, онзи тип от „Вси светии“ — всичко в едно. Засмя се силно.
— Съжалявам, момче — каза Ламар, — но трябваше да послушаш татко си. Дойде време за рязане.
Фуууф! Острието се спусна.
Ръс се събуди в евтина хотелска стая в Оклахома сити с глава пълна с парчета стъкло, късове чакъл и безкрайни съжаления. Някой го съсичаше, но не беше сърпът. Някой чукаше.
— Хайде, Ръс — крещеше някой, — пак закъсня, по дяволите. Време е да тръгваме.
О! Това беше другият му баща, Боб Лий Суагър, още един истински мъж, който ще се разочарова от него. Ръс стана от леглото.
— Това не е ли незаконно?
— Не и ако не я криеш.
— Но тя е скрита.
— Майко мила, току-що е паднала от поставката за пушки ей там.
Боб посочи към празната поставка за пушки над седалката в своя пикап. В момента бе плъзнал зад седалката Мини–14 в калъфа плюс хартиен плик с три заредени пълнителя, побиращи по двадесет патрона и огромния за четиридесет — едно извито нещо, което приличаше на сплескан банан.
— Кое ченге ще ме тормози? Тук е Оклахома.
— Незаконно е — каза Ръс. — Ако баща ми те пипне с това, отиваш в затвора.
— Е, аз никога не бих се забъркал с баща ти, така че най-добре да измислиш начин да го разубедиш — каза Боб, плъзгайки и 45-калибровия „Командър“ в кобур зад седалката заедно с резервните пълнители.
— Не знам — каза Ръс. — Започва да става опасно.
— Ще става още по-опасно. Ти ще караш.
Двамата се качиха. Бяха на паркинга на „Холидей Ин“ и се готвеха да посетят генерал Джек Прийс от „Дж.Ф.П. Текнолъджи“.
— Какъв беше адресът? — попита Ръс.
Боб му каза.
— Мисля, че е близо до летището.
— Давай, младши.
Известно време пътуваха в мълчание. После Ръс се обади:
— По-добре да ме светнеш накратко за някои неща.
— Защо?
— Ако ти и аз ще правим книга за снайперска стрелба и се окаже, че не знам и грам за това, този тип ще ни изхвърли с ритници по гъзовете и няма нищо да получим.