— Разбирам — обади се Ръс. — Ти не си… не е било…
— Не знам. Още не съм наясно. Но е различно.
— Това не е било война — каза Ръс — и ако ти не искаш да го кажеш, аз ще го направя. Било си е чиста екзекуция.
— Дааа, както и да е, трябва да си траеш за това. Разбра ли ме? Забрави го и не съди толкова бързо хората, докато не се поставиш на тяхно място. А сега ето как ще направим нещата. Ще му кажа колко всички ние в морската пехота сме се възхищавали на армейския начин да се свърши работата. Те имат толкова повече убийства от нас. По дяволите, това е върхът. Да го накараме да се почувства на седмото небе.
— Ще разбере, че го гъбаркаш.
— Като нищо. Нали е генерал? Свикнал е да бъде ласкан.
Иска мястото му в историята да е сигурно. Ще иска да ни покаже малко екипировка. Синко, бил съм четиринадесет години сержант в Корпуса на морската пехота. Зная как работят тези пиленца.
— Ето там — каза генералът. — Виждаш ли ги?
Виждаше ги. Виденията се издигаха в зелена меланхолия, две, три след това четири, танцувайки много нежно, като движенията им се осветяваха от нажежения фосфор в тръбата на прибора, който беше снайперски прицел „Магнавокс“. Последната дума на техниката — една леща, която наистина проникваше в мрака. Нито едно живо същество не можеше да мине пред него незабелязано в нощта.
Фигурките танцуваха и най-накрая едната дойде до червения кръст в центъра на зрителното поле.
— Давай — каза генералът. — Гръмни ги.
Беше прекалено лесно. Боб се бе прилепил до оптиката, усещаше приклада срещу себе си, а пръстът му беше на спусъка. Това беше някакъв вид М–16, само че подута и уголемена. Хватката му беше твърда като камък, а самото оръжие бе осигурено от торбите с пясък под него. Той натисна спусъка и оръжието се обади веднъж със звук, нещо средно между кашлица и кихане или може би хълцане. Нямаше откат, никакво усещане, че си стрелял, въпреки че механизмът се задейства и гилзата беше изхвърлена, а първата цел падна. Той съвсем леко мръдна червеното кръстче и стреля отново. Същата работа. Още два пъти.
— Край на мисията — каза генералът и щракна лампите, които изпълваха дългия стрелбищен тунел на осигурената му с пясъчни торби позиция. — Да видим как се справи.
Той се обърна към един компютър и натрака някаква команда. Отговорът дойде веднага.
— Възхитителна стрелба — обяви генералът. — Точно както се очакваше. Улучил си чисто десетката на първите две, прекъснал си линията на третата и отново си попаднал в десетката на четвъртата. Четири убийства. Изминало време: 3,2 секунди. Записан шум, ааа, под сто децибела, което е колкото силата на звука, ако някой стреля с въздушен пистолет.
Генералът се протегна, натисна един бутон и топлинният оптически мерник умря. Боб остави на торбите с пясък пушката, която изглеждаше странно раздута с голямата оловносива тръба върху й. После погледна надолу по стрелковата полоса към целите си в края на тунела и видя плоски метални силуети, очевидно върху някаква транспортна лента, която им придаваше неравномерните движения на патрулиращи човешки същества.
— Как ги отоплявате?
— Всъщност ти стреля по обикновени домакински уреди. Току-що гръмна четири тостера. Или по-точно, техните нагреватели. Поздравления.
— Няма инфрачервен източник на светлина в този прибор — отбеляза Боб.
— Няма — потвърди генералът. — Вече сме надскочили това. Надминали сме всяка естествена светлина при оптическите мерници „Старлайт“. Това ще рече пасивни инфрачервени лъчи. Няма лъч от инфрачервена светлина и няма нужда от осветяване. Проблемът с приборите с естествена светлина беше, че не работят в пълна тъмнина, не работеха при дим или дъжд. Включително на дневна светлина. Бяха ограничени. „Магнавокс“ поглъща всичкото инфрачервено лъчение от мишената с помощта на едносъставна силиконова несферична леща. Излизащият и събиращ се в една точка лъч се сканира хоризонтално от осцилиращо огледало и след това се фокусира върху вертикално подредена редица от шейсет и четири бобини, детекторни елементи, които превръщат инфрачервената енергия в електрически сигнали. Изходният сигнал от всеки детектор се предава на високочувствителен предусилвател. Сигналите от шейсет и четирите предусилвателя се обединяват в един-единствен съставен видеосигнал. После съставният видеосигнал се усилва и вкарва в миниатюрна катодно-лъчева тръба, която се вижда през окуляра на прицела. Това си е Ем Ти Ви за снайперисти.