Плъзгахме се по мазната наглед вода, като се стремях двигателите да шумят минимално. Бяха ми казали просто да следвам водещия самолет.
Изпотих се. Големият хидроплан се бе превърнал в твърде лесна мишена. Очаквах всеки миг от мрака да ни изненада търсещият лъч на прожектор и да ни прикове като пеперуда към картон.
Но не ми оставаше друго, освен да се мъкна след другите два самолета, а моторите пърпореха толкова тихо, че доближавахме брега с тревожно ниска скорост. Тъкмо започнах да се питам дали това не е някакъв капан и видях водещия хидроплан внезапно да завива надясно и да ускорява по водата, вдигайки разпенени вълни от двете си страни.
Насочи се право към заоблено, приплеснато здание, което се подаваше навътре в реката. Най-сетне две грамадни крила на порта се отвориха отпред. Скоро първият самолет влезе, следван от втория. Не се помайвах, а вдигнах оборотите достатъчно, за да устремя хидроплана към пролуката. Щом се вмъкнахме, изключих двигателите и оставих самолета да продължи по инерция.
Вътрешността бе ярко осветена от неонови лампи. Мъже и жени притичаха по кейове, за да издърпат с ръце машините в подходящи за размерите им ниши. Това не беше набързо приспособен пристан.
Огледах стените, по които мръсотията се бе трупала с години. Все пак различих немалко табели. „Само за екипажи,“ „Минете оттук за проверка от имиграционните власти.“ „Бар-ресторант «Океански клипер»“. „Добре дошли във въздушен терминал «Крайречен парк».“ Очевидно се намирах в летище точно за хидроплани, което е обслужвало Ню Йорк преди Ослепяването. Съхранено във времето подобно на муха в кехлибар, то бе възстановено тихомълком.
Щурмоваците побързаха да слязат на кея. Хора в цивилни дрехи, които не познавах, започнаха да разтоварват експлозиви и боеприпаси.
Сам доближи носа на хидроплана, докато още седях в кабината и проверявах всичко след полета. Махна ми да отворя илюминатора.
— Страхотен полет, Дейвид. Сега трябва да те приберем на сигурно място, докато не сме готови за завръщането у дома.
— Предполагах, че ще остана при самолета. Има…
— Рискът е твърде голям. Не сме сигурни, че и това място няма да бъде претърсено. Ще имаш водач, който ще те заведе в някое жилище. И ще си кротуваш, докато не те върнат тук. Схвана ли?
Кимнах.
— Шавай по-пъргаво — нареди Сам. — Трябва да се махнем оттук най-много след десет минути.
Докато се измъкна от хидроплана, повечето хора излизаха. Забелязах, че щурмоваците са се разделили на групи от четири до осем души. И всяка имаше водач, вероятно местен човек. Напускаха наместо хангара през страничен изход. И Гейбриъл беше включен в една група. Макар и в отсрещния край на помещението, долови погледа ми и размаха ръка за поздрав. После се изсули в нощта с неколцина щурмоваци. Моята група тръгна последна. Видях, че ще бъда в компанията на специалистката по телевизия и двама сапьори. Ничии сили не оставаха неизползвани. Оказа се, че ще нося на гръб тежка торба заедно с раницата си.
— Какво има вътре? — не сдържах любопитството си.
— По-добре не питай. Но когато оставяш торбата на земята, отнасяй се с нея като с най-финия порцелан на баба си.
— Аха… Вече се досещах какво е натъпкано в торбата. От този миг я пипах с извънредно внимание.
След миг се промушихме през вратата. Отново усещах твърдата земя на Манхатън под краката си. В далечината се дочуваха шум на коли и метални трясъци, може би от някакъв завод. Пред мен път делеше пристана от отвесен склон.
В групата се събрахме дванайсетина души. Сам Даймс си поприказва с нашия водач и притича към мен.
— Не се отделяй от останалите. Потегляме след минутка.
— Няма ли да се набиваме на очи, като се размотаваме по улиците на Манхатън с всичко това на гърбовете си?
Кимнах към хората, нарамили тежките торби. Неколцина носеха и автомати. Гледката би трябвало да се стори подозрителна и на най-нехайния полицай.
— Не се тревожи, Дейвид. Сега сме северно от 102-а успоредна улица. Тази част на Манхатън много се различава от луксозните квартали в южната половина на острова, които познаваш. — Той все се озърташе разсеяно, сякаш се боеше да не ни открият. Това не ми вдъхваше увереност. — Пък и ние ще минем по особен маршрут… а-а…
— Какво има?
— Нищо. Ето я водачката ни. Дойде най-после.
Огледах се и видях стройна фигура да се показва от сенките. Имаше нещо в тази походка… След секунда тя се обърна с лице към мен. Опулих се.
— Керис?
ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ДВОЙНИК
— Керис? — повторих, щом тя излезе напълно от сенките. Веднага прекрачих към нея, протегнал ръце да я прегърна. Жената отскочи, сякаш бях посегнал да я ударя.