— Керис, какво ти става?
Тя вирна брадичка и се вторачи в мен. Тогава зърнах жестоко обезобразяващия белег, прерязал косо лицето и от дясното слепоочие до левия край на устата. Изпъкваща червена зараснала рана, разделяща лицето на две. Смръзнах се. И внезапно ми хрумна: „Торънс и е сторил това.“
— Господи, Керис, какво те е сполетяло? Отново понечих да я прегърна. Тя ме изгледа свирепо. — Керис…
Усетих нечия ръка на рамото си.
— Дейвид, по-кротко.
— Сам, погледни какво и е сторило онова чудовище. Тя беше…
— Дейвид… Недей, Дейвид, първо ме изслушай! — Пръстите му се вкопчиха в ръката ми. — Тя не е Керис. Трябва да е нейна сестра. Може дори да са близначки. Де да знам.
— Олеле… — Обърнах се към нея. — Съжалявам, искрено съжалявам. Помислих…
— Дейвид, криво ми е, че стана тъй… — побърза да се намеси Сам. — Ако ще да ти прилича на гадна шегичка, не е вярно. Нямах си идея, че тая вечер ще дойде сестра на Керис… — Изви глава да погледне момичето. — Извинете, госпожо. Сбъркахме ви с друга жена.
До нас застана дребен тъмен силует.
— Марни не приказва. — Мъжът докосна с пръст езика си. — Когато била по-малка, ченгетата решили, че бездруго плямпа излишно. Размърда пръсти, сякаш режеше с ножица.
— Не разбирам — тръснах глава. — Значи е от децата на Торънс, но той и е причинил това?
Сам се навъси.
— Торънс има стотици деца. И ако не е доволен от някое, то попада тук. Като гледам, доста строго подбира на кого да е баща… ако изобщо заслужава да го наричаш тъй. Чакай… Какво има, госпожо?
Белязаното момиче, което иначе приличаше стъписващо на Керис, видимо губеше търпение. Тупна Сам по рамото и посочи стръмния склон.
— О…, ъ-хъм, вярно — запъна се той. — Май е време да се махаме.
Тръгнахме по улицата, разделени на двойки. Дребният мургав човечец водеше, а Марни вървеше отзад, явно, за да е сигурна, че няма изоставащи. Дори да забавех крачка само за миг, усещах как ме побутва по торбата да се размърдам. Изпълнявах безмълвните и заръки без колебание. Не знаех още колко тласъка би понесло съдържанието на тази торба.
Ако съм очаквал да има пътека нагоре по скалите, заблуждавал съм се. Тръгнахме край подножието на отвеса и стигнахме до дълго ниско здание, простиращо се от водата до скалите. Накараха ни да влезем. (Марни ни побутваше, ако се налага.) Вътре имаше множество релси. Водачът запали газов фенер и с жест посочи да продължим навътре.
След няколко крачки осъзнах, че сградата не свършва при каменната стена. Двойният релсов път навлизаше в тунел.
— Да не е метрото? — подхвърлих на крачещия до мен Сам.
— Не, виж колко ръжда има по релсите. Не се използват от години. Предполагам, че трябва да е тунел за превоз на въглища. В старите времена докарвали въглищата с шлепове по Хъдзън, после ги товарели на подземни влакове за стоварване в града. — Огледа сводестия тунел, прорязан в плътната скала. — Може и да не е най-приятният маршрут, ама щом ще стигнем до целта, без да ни видят, за мен си е добър.
Продължихме нататък. Колкото и да се възпирах, начесто поглеждах през рамо към Марни. Косата, очите, овалът на лицето, формата на ушите — всички черти, с изключение на белега, прокарал кървавочервена линия по лицето и, наподобяваха Керис. Беше странна няма двойничка, която ме следваше като сянка, докато прониквахме под града.
Мислех си: „Навлизам в царство на кошмари. Виждам осакатена двойничка на жената, която обичам. Вървя през пещера, която сякаш няма край. На гърба си мъкна трийсетина килограма мощен експлозив. А фенерът на водача ни като че гасне. И мракът се сгъстява. Колко остава, докато десетте милиона призраци, витаещи в Манхатън, изскочат като вихрушка от този мъртвешки тунел?“ Потръпнах. Въздухът изстиваше забележимо. Виждах само блестящите очи на своите спътници. Струваше ми се, че зад мен зелените очи на Марни светят ярко като сияещи стъклени топчета, увиснали в тъмнината.
Товарът превиваше гърба ми. Започнах да усещам налудничав сърбеж между плешките си. Всичко наоколо наистина напомняше кошмар. Как ми се искаше някой да продума. Или да подсвирне. Или поне да си тананика някоя идиотска мелодийка. Но ние се мъкнехме напред в мълчание. И през цялото време мракът ни притискаше като тежко бреме.
„Добре дошъл в ада — повтарях си аз. — Добре дошъл в ада.“
Подземното пътешествие свърши някак неочаквано. До ръждясали машинарии, в които се разпознаваше прастар лентов транспортьор, някога пренасял въглищата догоре, имаше желязна стълба. Изкачихме я уморени. Трийсетте килограма взривни вещества ми тежаха като цял тон. С треперещи крака стигнах до последното стъпало и се затътрих през отворената врата.