Изведнъж се озовах навън във въглищарски двор. Купчини нарязани дърва за огрев стърчаха до пирамиди от надробени въглища. Вече внимавахме, прокраднахме се тихомълком до портала в оградата. Водачът се подаде, провери набързо чист ли е пътят и ни махна да тръгваме. Отзад нетърпеливата Марни се грижеше никой да не се откъсва от групата. Пред мен се откри съвсем друг Ню Йорк. Тук сградите сякаш бяха недорасли — от едноетажни колиби до пететажни жилищни блокове, не по-привлекателни за окото от гниещи зъби.
На лунната светлина се виждаше и друго. Откритите пространства (вероятно някогашни градски паркове) бяха заети с нещо като промишлен бордей. От комините на струпаните нагъсто бараки се виеше дим, а нямаше как да не чуя неуморните удари на чукове и чегъртането на триони, примесени с тракането на метал по метал и воя на електрически машини.
— Нощната смяна — тихо ме осведоми Сам. — Торънс предпочита неговите работяги да се бъхтят денонощно… Добре, госпожо, идвам.
Дългата ръка на Марни се протегна и непреклонно бутна Сам във вярната посока.
Отново попаднах в кошмар. Уличните лампи хвърляха болнав жълт оттенък върху всичко наоколо. Странно, но макар в постройките да шетаха хора, домовете в това гето почти не се осветяваха с електричество. Подминавах църкви, превърнати в цехове. Ковашки преси тътнеха в някогашните убежища на покоя. Не се мяркаха много моторни коли. Мъже, жени и деца вървяха припряно по своите дела с какви ли не тежки товари на гърбовете си — животински трупове, дърва, оловни тръби, отпадъчен метал, автомобилни гуми. Тук-там части от пътя бяха оградени и приютяваха кози, овце и кокошки.
Крачехме бързо. Забелязах, че нашата твърде особена групичка не привлича любопитни погледи. Очите на тукашните обитатели бяха помътнели от изтощение, глад или опиати, а може би и от трите причини едновременно. Не знаех.
Поспрях за секунда-две, защото видях дете да пресича улицата с такъв грамаден товар на гърба, че ми призля. Марни неумолимо ме бутна да продължа.
И аз се мъкнех през страшната бъркотия от постройки, където се мъчеха обущари, ковачи, тъкачи, стъклари, грънчари, килимари, бъчвари, дърводелци и сапунджии (вонята от техните съборетини беше ужасяваща). През цялото време краката ми жвакаха по мръсотия, в която се стараех да не се вглеждам.
Стигнахме до тясна пресечка. От един прозорец на блок се разнасяха звуци на саксофон. Но музикантът май бе полудял.
Тоновете се мятаха презглава нагоре и надолу по гамите, имаше и лирична мелодия, и какофония.
Това беше място за безрадостно нощно скиталчество на душата. Чувствах как всичко ме потиска мрачно и неумолимо. Стомахът ми се свиваше гнусливо и, за Бога, какво не бих дал да ходя по заоблените зелени хълмове на родината си…
— Ей, тука — посочи водачът. — Тука, де. По-скоричко. Безцеремонно ни натикаха през задния вход на четириетажен блок и ни качиха по стълби, вмирисани на отдавна вкиснало зеле. След малко открих, че водачът ни разпределя по стаи. Това ме зарадва много. Копнеех да се просна на мек дюшек. Дойде и моят ред. — Ей, тука — вкара ме водачът. — После ще има и ядене.
Сам ме тупна по рамото.
— Скоро ще намина да видя как си се настанил.
Не очаквах разкош. Затова поне не се разочаровах. Открих, че оглеждам стая, пълна с медни тръби и съдове, които бълбукаха и съскаха. Ако ноздрите не ме подлъгваха, миризмата на врящ малц в някакъв стоманен казан подсказваше, че за съсед ще си имам спиртоварна. И смрадта, и горещината се понасяха трудно.
Обърнах се, но вратата зад мен вече бе затворена и от трополенето по коридора разбрах, че още вкарват моите съратници в различни стаи. Единият край на стаята беше закрит със завеса от стена до стена. Преди трийсетина години плюшеният плат трябва да се е намирал в дома на заможен човек. А сега… стига и да кажа, че не беше в най-добрия си вид.
Тъкмо се престраших да надникна зад завесата и вратата се отвори. Озърнах се към влизащата Марни. Заради белега лицето и вечно излъчваше свирепост. Но и очите и гледаха яростно. Може би всъщност изобщо не и бях симпатичен. Предположих, че е изтълкувала зле опитите ми да я прегърна, когато я зърнах.
Впи в мен дълъг гневен поглед и отиде при спиртоварната. Срита някакъв котел с грубост, която ме стъписа, и по тръбите загъргори течност. Момичето извади празна бутилка от един шкаф, сложи я под тръба и завъртя кран. В шишето започна да капе прозрачна течност.
Марни вече не ми обръщаше внимание, а донагласи още малко спиртоварната, предимно с върха на обувката си. Накрая отиде при завесата и я дръпна.