Вторачих се в друга фигура. Второто момиче седеше на нар. Червеникавата и коса бе остригана до кожата. Имаше слабо лице, но зелените очи не губеха блясъка си. Марни ме изгледа озъбена.
И аз се взирах в двете млади жени. Срещнаха погледа ми, без да се смутят.
— О, милостиви Боже в небесата — прошепнах задъхан.
Вече стоях пред две почти съвършени подобия на Керис Бедекер. Това беше положението.
Както майка ми повтаряше с удоволствие, докато сипваше зелена салата в чинията ми: „Имаш две възможности, Дейвид Мейсън. Или ти харесва, или я изяждаш насила.“ Независимо дали идеята ми допадаше, тук щях да прекарам нощта. До стената имаше три нара. Марни енергично ми посочи най-горния. Изчерпателен жест — там щях да се настаня.
Не че се отнасяше неприветливо. С присъщата си жизненост, граничеща с грубост, тя едва не смъкна насила торбата от раменете ми.
— Не… чакай! — Спрях я секунда преди да стовари торбата на пода. — Кротко и полека. — Усмихнах и се изнервено и кимнах към торбата. — Бум-бум.
Незабавно съжалих за този бебешки израз. Пламналите и очи ме увериха, че Марни изобщо не е простовата. Чудех се какво ли е изтърсила, че е предизвикала полицаите да и отрежат езика? Мина време, преди второто копие на Керис да отвори уста.
— Какво в нас ви притеснява толкова силно?
Макар че имаше и глас като на Керис, прозвуча немощно. Всъщност ми беше ясно, че момичето е болно. Тялото и изглеждаше толкова крехко, че сякаш от първото рязко движение би се разпаднало на късчета.
— Аз… ъ-ъ… аз…, ами напомняте ми за едно момиче, това е. Опитът ми да подхвана разговор едва не се провали. Но трябва да си призная, че беше потресаващо да стоя пред два нови образа на Керис Бедекер (макар и всеки променен по своему).
— А, значи е, защото сме деца на генерал Филдинг, нали?
— Генерал Филдинг ли? — пак се запънах аз.
За миг бях забравил, че вече наричах генерал Филдинг с истинското му име — Торънс. Момичето с бръснатата глава продължи, а Марни ме наблюдаваше безмълвно.
— Можете да видите мнозина негови потомци наоколо. — И всички ли са като… ъ-ъ, тоест всички ли си приличате?
— Някои — да.
— Чували ли сте името Керис Бедекер?
— Не. Трябва ли да я познавам?
— Тя е досущ като вас. — Знаех, че прозвуча глуповато. — Може и да сте близначки.
— Може да сме се родили три или четири наведнъж. — Тя май не се изненада. — Срещат се мнозина с това лице — посочи своето. — Особено по тези места.
— Винаги ли сте живели тук?
— Не. Преместиха ме на север от Успоредната, когато навърших дванайсет години. Ходех в добро училище, определиха ме за кариера в администрацията, обаче ме повали на легло тежък грип и незнайно защо повече не се възстанових. — Тя сви рамене едва забележимо. — Само заемах скъпоценно място в класната стая и похабявах твърде много качествена храна. Инвалидите са лукс, който не можем да си позволим, затова попаднах тук.
Взирах се в лицето и на оскъдната светлина. Крехките кости. Полупрозрачната кожа. Блясъкът в очите и. Не знаех каква е причината… но имаше нещо безплътно в нея.
А сестра и беше пълна противоположност с бушуващата в нея яка жизненост.
— Съжалявам — промърморих, — не ви се представих. Аз съм Дейвид Мейсън. Предполагам, че знаете защо дойдох.
— „Не ви се представих“ — повтори тя с отпаднала усмивка. — Божичко… отдавна не съм чувала толкова любезни думи. Добър вечер, Дейвид Мейсън. Моето име е Роуина. А това е Марни. Но пък ти вече си се запознал с нея.
— Вярно.
— Марни е умно хлапе. Организирала сбирки, на които споделяла съмненията си за методите на нашия баща. Полицията я прибрала за разпит. Щом научили с кого има семейна връзка, докладвали на баща ни. Той заповядал да сторят необходимото, за да не приказва повече. И предложил да я загрозят. — Прокара пръст по лицето си, сякаш режеше с нож. — Баща ми смята, че хората поначало не се заслушват в думите на грозници. — Вдигна рамене. — Ето как и Марни се озова при нас.
— Господи…, Но не си знаела за Марни, преди да се срещнете тук, така ли?
— Да. Вече споменах, че наоколо има цял куп хора с нашата външност… еднакви като грахчета в шушулка. — Озърна се към сестра си. — Освен ако някой не ни съсипе.
— Но как…
— Дейвид, извини ме за лошите обноски, но и двете със сестра ми имаме нужда от сън. Марни потвърди с кимане. — И двете сме на работа утре — обясни Роуина.
— На работа ли? — изненадах се и пак се загледах в болнавото момиче. Тя сви рамене за кой ли път.
— Ако не работим, няма да ядем. Пъхна се под одеялата, Марни легна на нара над нея. Поколебах се. Без да вдига глава от възглавницата, Роуина прошепна: