Наблюдавах сценките долу няколко минути. Минаха един-двама велосипедисти. Зърнах и голяма ръчна количка, бутана от едър мъж. Вътре имаше две прасета в стъписващо съседство с ковчег, тапициран с налудничаво розов сатен. Подир него вървеше стадо говеда, подкарвани от момчета с пръчки в ръцете. Едва тогава за пръв път от попадането си в тази зона видях моторно превозно средство. Извих глава, за да го огледам по-внимателно. В ограниченото ми полезрение шумно се дотъркаля метална кутия на колела. И малкото стъкла по нея бяха закрити с гъста стоманена мрежа, а отгоре плексигласов мехур лъщеше под слънцето. В тази оръжейна куличка седеше мъж, който пушеше цигара.
Колата зави по една пресечка и видях отстрани думите „Полиция, Индустриален сектор, Ню Йорк“.
Това беше важно. Въпреки че този робски лагер беше почти изцяло, под управлението на самите затворници, имаше и полицейски патрули. Нямаше да пренебрегна информацията. Появи се мургавият дребосък Бенджи. В погледа му се четеше пълно безразличие към мен.
— Що не се смъкнеш от тоя стол, че Марти взе да сипва кльопачката в салона.
— Салона ли?
— Голямата стая в края на коридора. Имаш ли цигари?
— Не, съжалявам, аз не…
— Кльопачката се раздава в салона. Припкай натам да не свърши.
Изприпках, както се изрази Бенджи. Бях огладнял. Отгоре на това не знаех и кога ще е следващото ядене. Щом излязох в коридора, вонята на малц и ечемик се смени с могъщия лъх на варено зеле.
Носът не ме подведе. Зелевата чорба в огромния казан бълваше изпарения. Повече от десетина слепци вече се хранеха. Портиерката отново бе сменила ролята си и раздаваше парчета сивкав ронлив хляб. Духът на безмълвно отчаяние тегнеше толкова силно в стаята, че сякаш проникваше в ноздрите ми наред с миризмата на варено зеле. Помня как си повтарях: „Нещо трябва да се направи. Тези хора не бива да живеят така.“ Но колкото и да напъвах мозъка си, не измислих как да им помогна.
В шест часа вечерта Роуина и Марни се върнаха от работа. Някакви сажди бяха измърляли лицата им. И двете се отбиха в банята да се измият. След това, може би спазвайки дългогодишен навик, Роуина седна на долния нар и не помръдна, явно болезнено изтощена от труда. Изглеждаше още по-крехка. Яката Марни и помогна да се настани, после и донесе вечерното ядене — все същите хляб и зелева супа. Роуина крепеше купичката в скута си, а Марни отиде да вземе и своята порция.
Престорих се, че ровичкам в раницата си, за да ги оставя поне малко насаме, докато се нахранят. После седнах на стола срещу наровете.
— Би трябвало да пазя това за крайна нужда — подхванах, — но не искате ли да хапнете малко шоколад? — Подадох им две парчета.
Момичетата се вторачиха в мен, може би се питаха какво ще поискам в замяна.
Добавих неловко:
— Моля ви… вземете ги. Как ми се иска да направя повече за… тоест… непоносимо е да виждам, че сте принудени да живеете в такива условия, да ядете такава храна… толкова е…
— Нечестно ли?
— Да, по дяволите!
Роуина се усмихна отпаднало.
— Сега това е животът ни. — Огледа стаята. — Тук е нашият дом… и трябва да се приспособим, както можем. Но ти благодаря за шоколада. Не помня двете с Марни да сме го вкусвали през последните десетина години. — Взе парчетата от ръката ми, даде едното на сестра си и я помоли: — Ще сипеш ли на всички ни да пийнем? Марни пъргаво отиде при спиртоварната и наля щедри порции от течността в три чаши. Недоумявах. У Роуина като че нямаше никакво самосъжаление. Взираше се в мен почти безметежно, докато аз се мъчех поне с думи да се измъкна от угризенията и и казвах, че Торънс е презряна твар, а поробването на хора не е нищо друго, освен зло.
Марни остави моята чаша на пода до стола и седна при сестра си. За миг двете май се поколебаха точно как да хапнат шоколада. Но щом опитаха първото късче, бързо погълнаха и останалото. Искрено съжалявах, че нямах повече шоколад, за да им го дам. Междувременно продължих да заеквам, подтикван от парещо чувство за вина и гняв.
— Не си представям как хората в Манхатън търпят вие да сте в тези ужасни условия.
— Те просто не знаят. Това е.
— Няма начин да не е плъзнала някаква мълва какъв е животът тук. Ами шофьорите на камионите, които превозват произведеното от северната част в южната?
— Нашите господари са много предпазливи. Всички продукти се прехвърлят нощем с робски труд в складове по разделящата линия. Сутрин свободни работници, живеещи южно от Успоредната, ги товарят на камиони за разпределяне в града. Хитро е уредено, нали?