— Дейвид? Дейвид Мейсън! Вдигнах глава.
Роуина се взираше в мен.
— Дейвид, трябва да си отидеш веднага — настоя тя.
— Но…
— Изслушай ме. Тук не е безопасно за теб.
— Онези хора дойдоха да вземат спиртоварната.
— Вярно, не търсеха теб, но дали ще мине много време, преди някой да си спомни, че е видял лице, на което не му е тук мястото?
— Убеден съм, че не ме разгледаха добре.
— Стига, Дейвид. Може да бяха много заети с нашата вълшебна машинка, внимаваха да не счупят и някоя бутилка. Но все ще се намери кой да се запита ненадейно защо при нас се е появил младеж с вид на добре хранен човек. Повярвай ми, пак ще дойдат. И то скоро. — Говореше толкова разпалено, че неволно помръдна ръката си. Лицето и се сви от болка. — И ако си мислиш да се правиш на герой, по-добре недей. Всички ние ще си докараме белята, ако те хванат тук.
— Добре — съгласих се. — Само кажи на Сам Даймс какво е станало, когато пак мине насам. — Навлякох пилотското си яке. — Ще се върна при хидропланите.
— Няма да намериш пътя сам… Марни — обърна се към сестра си. — Заведи Дейвид при самолета му.
Марни кимна и ме подкани с жест да тръгваме.
— Ей, сега. Роуина, грижи се за себе си… и най-добре вземи това. — Дадох и комплекта за първа помощ. — Вътре има две дози морфин и спринцовка. Сещаш се…, ако имаш нужда.
— Благодаря, Дейвид. Ценя подаръка.
Поддадох се на внезапното желание и се наведох да я целуна. В този миг за малко да постъпя глупаво. Едва не и казах, че ще се върна да отведа нея и Марни от това място. И да наритам хубавичко задниците на онези главорези от полицията. Но знаех като две и две равно на четири, че не бих могъл да изпълня това обещание.
— Довиждане, Дейвид. А сега побързай.
Портиерката явно очакваше такъв обрат. Без да промърмори, тя отключи решетката и аз тръгнах след Марни надолу по стъпалата. Скоро излязохме навън. На дневна светлина изпъквах сред околните като марсианец, затова тя ме бутна обратно във входа, вдигна пръст пред устните си и се скри тичешком в коридора. Върна се скоро и ми помогна да намъкна вонящо палто. Нямах представа дали поначало е черно, или е потъмняло от мръсотията. Тя отстъпи една крачка и ясните и зелени очи прецениха резултата. Завъртя глава, за да покаже, че не е достатъчно добър, и се наведе към пода. Отри дланите си по плочките и ме доближи в тесния коридор. Плъзна длани навсякъде по лицето ми, като отдели особено внимание на челото и носа. Пак ме огледа, кимна доволна, хвана лакътя ми и ме извлече към вратата. Вървях припряно по улиците, подходящо преобразен. Марни крачеше до мен, решително стиснала зъби.
Извървяхме пътя от предишния ден в обратната посока. Вечерното слънце осветяваше косо улицата, когато се вмъкнахме във въглищарския двор и се пъхнахме в стария тунел, по който толкова отдавна са превозвали въглищата от река Хъдзън. Отново минахме с мъждукащ фенер през ехтящата кухина.
Най-сетне излязох и ми олекна, че завинаги съм се отървал от това подземие, подобно на гробница. Но прибързах с радостта.
Защото до хангара със самолетите бяха спрели три от приличащите на кутии возила. Полицаи с фуражки излизаха и влизаха на групи. Дори разпознах червендалестия йоркширец. Отдаде чест при пристигането на по-старши от него и самодоволно съпроводи началника си в хангара. Дотук с надеждите ми да отлетя към дома си. Обърнах се към Марни, която вбесена се взираше в полицаите.
— Марни… — подхванах, стигнал до решение, което трябваше да взема още преди часове. — Можеш ли да ме отведеш на юг — в града?
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
БЕЗИЗХОДИЦА
Отново в тунела. Двамата с Марни се върнахме по стъпките си през тази мрачна мъртвешка пещера. Очаквах пак да излезем във въглищарския двор, но тя ми посочи да продължа покрай ръждясващите лентови транспортьори. Вървяхме още половин час в гадно жълтата локва светлина около нас и накрая момичето се изкачи на площадка, която ми заприлича на подземна спирка. Запъти се към голяма дървена врата и отвори едното крило. Клеясали панти заскрибуцаха, сякаш бяха възмутени. Загракаха нокти по бетон — разбягваха се плъхове.
Древна табела на стената гласеше: „Забранено за външни лица. Университет «Кълъмбия».“ Марни вдигна пръст към устните си, за да наложи мълчание, и се запромъква гъвкаво като котка през огромните мазета на университета. В светлината на фенера зърнах котелно помещение — от незнайно кога угасналите пещи се проточваха навсякъде железни тръби.
Тя поспря за малко и се загледа в няколкото тъмни коридора, които наглед се простираха в непрогледния безкрай. Прастари кабели висяха като черни лози, а тръби за гореща вода, окичени с паяжини, се промушваха по тунелите и тук-там внезапно завиваха, за да минат през стените.