Усетих пръстите на Марни да подръпват ръкава ми и пак тръгнахме напред. Изминахме стотина метра и момичето посочи стълба. Качих се след нея и излязохме в овехтяло здание. Подминавахме врати, на които бяха изписани имената на отдавна мъртви професори. Не след дълго се озовахме на широка улица, обрамчена с високи сгради. Таях надеждата, че ще попадна на чистите градски тротоари, обаче тя се изпари мигновено. Настилката бе затрупана с дебел слой боклуци, както в Харлем. Отново край нас щъкаха парцаливи хора, натоварени с вързопи. Момиче на около девет години се мъчеше да тика количка, отрупана с животински кожи, от които капеше кръв. И тук кафенетата и магазините бяха превърнати в работилници. Мъже и жени се бъхтеха неуморно около стругове, ковашки преси и резачки.
Почувствах удар с лакът в хълбока. Марни ме предупреди с поглед. Щом тръгна, подчертано наведе глава и ме изгледа косо, за да наподобя позата и.
От една табела научих, че съм на „Амстердам Авеню“, някогашна благоденстваща улица, прорязваща Манхатън от север на юг. Друга табела на кръстовище ни осведоми, че сме стигнали до 114-а улица, следващата отбелязваше 113-а. Намаляващите номера потвърждаваха, че вървим на юг, значи щяхме да ходим не повече от половин час до 102-а където шестметровата стена делеше затвора от Ню Йорк. Лесно щяхме да стигнем дотам. Но да измислим как да преодолеем стената беше съвсем друго нещо.
Стигнахме до огромна постройка в готически стил, която не може да е била друго, освен катедрала. Вътре седяха слепци в редици и много сръчно изковаваха парчета сребрист метал. Шумът от ударите на стотици чукове беше зашеметяващ. С усилие се възпрях да не запуша ушите си с ръце, докато ускорявахме крачка край отворената врата.
Вече откривах, че потокът от хора, които носеха вързопи или бутаха колички, се събира в една точка. Спомних си какво чух от Роуина за складовете по 102-а успоредна улица, които робите пълнят нощем, а работниците от града опразват денем.
Безпокоях се, защото имаше повече полицаи. Вярно, почти всички седяха в коли или вече познатите ми ъгловати камионетки с плексигласови оръжейни кулички отгоре. Неколцина обаче обикаляха пеша и май направляваха движението. Насочваха хората, превърнати в добитък, по маршрути към определените им пунктове за разтоварване. Наредени на опашка босоноги момичета изсипваха от кошниците си в голяма количка пъстроцветни закачалки за дрехи. Нямаше как да не забележа, че две от тях стъписващо приличат на Керис. Потомството на Торънс се срещаше във всеки квартал… или поне така ми се струваше.
Всичко това наглед беше обичайно всекидневие, но долавях, че тази вечер някой се намесва в привичния ред. До количката стояха две жени на средна възраст. По дрехите и модните им обувки на секундата проличаваше, че дамите не прекарват живота си в гетото. Приказваха си и наблюдаваха момичетата със закачалките. Вървях с наведена глава, но проследих по-внимателно случката. Двете се вторачваха преценяващо в момичетата. От време на време една от тях пращаше избраницата си в края на улицата, където се събираха все повече отделени момичета. Отхвърлените се отдалечаваха с празните си кошници.
Озъртах се крадешком и установих, че този подбор се провежда и другаде. Мъже и жени с бележници в ръцете обикаляха по двойки край работилниците и съсредоточено оглеждаха хората вътре. Понякога извикваха момиче или жена и им заповядваха да застанат на определено място по улицата. Видях, че и Марни се взира тайничко изпод гъстата си рижа коса. Тук несъмнено ставаше нещо. Но какво?
Отначало помислих, че подбират наслуки. Скоро обаче осъзнах, че отделят само момичета след пубертета. Подминаваха застаряващите жени.
Две думи изплуваха от паметта ми — операция „Лавина“. Значи започваше. Медиците на Торънс прибираха жените в детеродна възраст (макар че някои едва навлизаха в нея). Предположих, че расата от свръхчовеци на Торънс ще се появи на бял свят след девет месеца. Размислите ми бяха прекъснати неочаквано.
— Ей! Чакай. Червенокосата, на теб говоря. Не мърдай, момиче.
Марни се подчини. Не вдигаше глава, а зяпаше в краката си. Заех същата покорна поза. „Мили Боже — хрумна ми, — стига някоя от жените да забележи колко хубави ботуши нося и край на играта.“ Озърнах се с ъгълчето на окото си към полицая, стоящ на ъгъла с ръце на кръста, преметнал пушка през рамо. Не можех да направя друго, освен да чакам какво ще каже жената с модните обувки, преди да продължим. Тя заговори сопнато: