— Джо… Джо! Не е ли готово туй кафе, бе? — Дърводелецът се заслуша в гласа, идващ отвътре. — Ама как тъй? Джо, ти рече, че ще стане за десет минутки, човече. Само дето май мина половин час. Трябва да съм готов с тия мебели до времето за доставка, щото иначе няма инжекция за мене. По дяволите, мой човек, по-пресъхнал съм вътре от тоя прахоляк тука. Ако не си вършиш работата, ще се погрижа да останеш без ядене. Чу ли, Джо?
Докато дърводелецът гълчеше невидимия за мен Джо, аз докопах два чувала със стърготини. Върнах се при Марни.
— Добре — казах и, — сега да отидем при реката. Просто повтаряй каквото правя — посъветвах я. Марни кимна, зелените и очи ме гледаха сериозно. Изсипах стърготините от чувала на брега. Тя стори същото. Побързах да се съблека и пъхнах дрехите си в чувала. Извадих връзките на обувките си, преди да набутам и тях вътре.
В такъв момент не можехме да си позволим престорена свенливост. Все пак се стараех да гледам Марни само в очите, когато и обяснявах:
— Сега омотай края на чувала с връзката. Постарай се да стегнеш здраво… не. Недей да изкарваш въздуха от чувала. Погрижи се да има много въздух. Трябва да е надут, когато го вържеш… точно така. Готова ли си? Тя кимна. Стискаше зъби непреклонно. Стъпих във водата. Беше неприятно студена. Изскърцах със зъби. Влязох по-надълбоко, за да не усещам острите камъчета под краката си. През цялото време оглеждах реката. В този нощен час ми се струваше особено тъмна и някак зла — гадна бездна, гъмжаща от смразяващи безименни страхотии.
Съзнавах, че и тук може би дебнат водни трифиди. Но донякъде безразсъдно заложих на догадката, че растенията или не са се разпространили чак дотук, или предпочитат спокойствието на някое езеро. Водата така дърпаше голите ми крака, че течението навътре в река Харлем сигурно беше твърде буйно.
Озърнах се към Марни. Бялата и кожа едва ли не сияеше в мрака. Тя ахна и си глътна корема от пронизващия студ.
— Не се безпокой — утеших я. — Няма да сме дълго във водата.
Тя кимна. Взрях се в лицето и. В тъмата белегът бе изчезнал. Забелязвах само прекрасните и очи. Гледаха ме с непоклатимо доверие. Пак заскърцах със зъби, питах се в какви ли нови опасности я въвличам.
Нещо се плъзна около коляното ми. Вцепених се на секундата. Водата беше твърде тъмна и мътна, за да гледам в нея. Но знаех, че съм го усетил. Нещо гладко и хлъзгаво току-що бе докоснало голата ми кожа. Очаквах всеки миг някое жило да изплющи от водата.
Стоях неподвижно, без дори да дишам, а сърцето ми биеше лудо в гърдите. Каквото и да се отърка в мен, не се върна. Може да са били речни водорасли или дори змиорка. Нямах и желание да се замислям излишно какво се крие в този мръсен на вид лигоч.
— Хайде, Марни, почна се — подхванах, събирайки остатъците от самообладанието си. — Засега не плувай. Позволи на течението да те отнесе отвъд стената. Обгърни с ръка чувала и го остави да те държи на повърхността. Разбрахме ли се?
Тя кимна и се усмихна напрегнато.
— Добре. Кротко и полека. И не се отдалечавай от мен. Трябва да се виждаме непрекъснато. Надигащата се по мен студена вода ме накара да стисна челюсти до болка. Чух и Марни да издишва пресекливо, докато се потапяше в реката.
Пластмасовият чувал се изопна под ръката ми, щом пое тежестта на моето тяло. До мен чувалът на Марни лъщеше сребристо. Крепях се на надеждата, че часовите на стената няма да ни зърнат. Няколко точни изстрела с пушка щяха да ни видят сметката.
Открих, че мога бавно да загребвам със свободната си ръка, за да остана до Марни. Бях прав за течението — за няколко секунди ни отнесе към средата на протока. Пет-шест метра под нас сигурно беше тинестото дъно на реката, населено, с каквито противни твари бяха избрали да се настанят тук. Преди да се усетим, бяхме повлечени край плаващото продължение на стената. Сега виждах и ярките светлини на самия град. Коли фучаха по улиците му. Дори различавах хора, разхождащи се по крайбрежна алея. Нощните птици се забавляваха. А на петдесетина метра от оживения бряг реката засмукваше двама ни с Марни, въртеше ни, заплашваше да ни преобърне и дръпне надолу.
— Хвани ме за ръката! — избълвах задъхан. — Не мога да се задържа до теб.
Марни вдигна ръка над повърхността. Вкопчих се в нея и стиснах. А момичето кимна към чувала, който прегръщах.
Малко се беше свил и аз се вторачих в струйката мехурчета, бълбукаща през прорез в пластмасата. Кимнах на свой ред, завъртях чувала и събрах в юмрука си хлъзгавата пластмаса на мястото, където излизаше въздух.
— Трябва да доближим брега — прошепнах. — Не искам течението да ни изблъска отсреща.