Баща ми седеше до масата и клатеше глава. Щеше да мине време, докато осмисли истината. Толкова упорито се бе трудил да открие научен метод за обезсилване мощта на трифидите. И докато работеше неуморно в лабораторията си, тялото му бе постигнало тъкмо това… без той дори да подозира.
Този отчетлив спомен се съхрани у мен. Баща ми седи до Кристина. Вторачил се е с безмерно благоговение в лишената от петно кожа на ръката си. В нея вижда ключа към новия свят.
Това се случи преди повече от шест месеца. И макар че днес е последният ден на март, тук, в Манхатън, сме приклещени от най-свирепата зима, която съм преживявал. Виелици бушуват из града и превръщат света зад прозореца на стотния етаж в бяла вихрушка. Иначе бих имал чудесен изглед към Статуята на свободата, устието на река Хъдзън, вливаща се в Атлантическия океан, и мъничкото островче, където ослепелият Торънс още отприщва с рев беса си в своя затвор за един-единствен човек.
Докато разпръснатите останки от човечеството се подчиняваха на прастарите си инстинкти и воюваха помежду си, огромната вселена следваше вечните закони, които направляват небесните и механизми. Ние се борехме за властта над Манхатън, а облакът от междузвезден прах, който вече определихме като причината за пълния мрак, обгърнал Земята, още се носеше през Слънчевата система. Понякога образуваше плътна пелена между нашата планета и светилото, превръщайки деня в непрогледна нощ. През летните месеци се сгъсти отново. Сланите през август ни съсипаха реколтата. До септември имаше петнайсетина сантиметра сняг и на остров Уайт, и в Южните американски щати.
Към октомври облакът изчезна и несъмнено продължи безмълвното си пътешествие в космоса. За нас обаче нанесените от него щети продължаваха. Макар че имаше поводи за радост (и раждането на нашия син Уилям, и оздравяването на Роуина), имаше и още има горчиви страни от живота, с които сме принудени да се справяме. Нито за миг не секва борбата да намерим достатъчно храна за нашите народи. Нюйоркчани трябваше да преглътнат сурови ограничения в привичния им живот след освобождаването на робите от лагера. Онези дни на ненаситно потребителство няма да се завърнат в обозримото бъдеще… а може би никога, ако имаме късмет. Трифидите са по-агресивни от всякога. Мутират ускорено, създават нови и по-смъртоносни свои разновидности. Поне народите от остров Уайт, Манхатън и общностите, които свикнах да наричам горяни, вече са съюзници срещу заплахата от трифидите и глада.
Преди малко седях пред бюрото си, виещият вятър лепеше сняг по прозореца, а Уилям спеше в съседната стая. Стигнах в този разказ за моите преживелици до момента, когато е прието да бъде написана думата „Край“. Бях намислил след това да намеря Керис и да пийна кафе с нея, преди да се прибера в нашия апартамент. Но както става почти винаги в живота и на отделните хора, и на цивилизациите, просто не е възможно да кажеш „Ние стигнахме до края“, сякаш от този миг нататък нищо няма да съществува.
Наложи се да си припомня това само преди половин час. Сам Даймс нахълта в кабинета ми с думите: „Ей, Дейвид, извинявай, че ти се натресох тъй, ама я погледни…“ Показа ми съобщение от хората, следящи радиопредаванията. Засекли необясними (и неразгадаеми) радиосигнали със смайваща мощност. Пиша тези редове и още виждам как Сам крачеше възбуден напред-назад и повтаряше подробностите на Керис — сигналите се излъчват от далечно кътче на света; пред този предавател нашите са като тенекиен рупор; той вече обмислял да изпрати експедиция, за да открием източника на загадъчните предавания…
Видяхте ли? Няма завършек. До съвсем скоро очаквах месеци, които ще прекарам в този кабинет, за да разработвам разписания за полетите по нашите въздушни линии, да пресмятам бюджета на въздушната поща и още какви ли не жизненоважни, но безинтересни дреболии.
Но сега си представям, че отново седя пред контролното табло на самолет, златистите слънчеви лъчи играят по крилете му, а боботенето на двигателите е по-сладко от мед. И на хоризонта има нови земи, които просто умоляват да бъдат изследвани.
Затова, вече стигнал до последната страница, ето тук, знам и с костния си мозък, че ще трябва да отрека шаблона. Защото ми липсва убедеността, с която да напиша „Край“.
Вместо тази дума на прага на нов свят и нови приключения мога да напиша уверено… и го правя:
„Това е началото…“