И аз изпитах прилив на чувство, близко до гордостта, докато Кристина подтичваше из салона и оглеждаше всичко с детинско любопитство.
— Стол… маса. Маса! — Тя тържествуващо чукна по масата с кокалчетата на юмрука си. — Маса. Седни. Яж. Там леля Сю. — Посочи единия край на масата и се престори, че вади нещо от устата си. — Кхъ-кхъ… Уф! Размахваше ръка пред лицето си, докато кашляше.
Керис ме погледна.
— Доколкото схващам, леля Сю е пушила като комин.
— Макси — долу… долу… Макси лош. Вече имитираше куче, сложило предните си лапи на масата.
Рори се взираше в Кристина.
— Тя ще може ли да говори нормално? Тоест питам дали речникът и занапред ще си остане толкова оскъден?
— Попива всичко дяволски бързо. Много схватливо хлапе.
Кристина ненадейно пъхна пръст в устата си и го извади с влажен пукот. После се престори, че пълни чаша от въображаема бутилка. И този път заговори с учудващо дебел глас, почти като на мъж, а и долових ясно шотландски акцент.
— Наздраве за още една година живот… Бог да пази краля.
— Мили Боже… — Гейбриъл клатеше глава възхитен. — Чувал съм за фотографска памет, но както излиза, тя има фонографска памет.
— Допускам — подхвана Керис замислено, — че дори изведнъж да останеш сам на четири-пет години, ранните спомени за дома и семейството вече са се врязали твърде дълбоко и е невъзможно да се заличат.
Гейбриъл кимна.
— Горкото дете. Не ми се мисли през какви премеждия е минала.
— Засега отказва да спи на койка — сподели Ким. — Смъква завивките и си-прави от тях нещо като леговище в един ъгъл. Но както виждате, духът и е бодър. Тя е жизнена и умна.
Сияещата Кристина обикаляше, галеше всекиго по ръцете и главата и повтаряше:
— Здравей… здравей… здравей…
Щом стигна до мен, пак ме посочи и каза думите, с които влезе в салона:
— Човек бум-бум.
— Значи ти си човекът бум-бум? — подкачи ме развеселена Керис.
Кимнах и се усмихнах на Кристина, още се чудех на преобразяването и.
— Тя помни как я уплаших с револвера си. Гръмнах от упор един трифид, защото се примъкна прекалено наблизо. И тя направо полудя от страх.
— Е, няма страшно — увери ме Керис. — Виждам, че пак си и симпатичен. — Отново се ухили до уши и ме изгледа. — Човекът бум-бум.
Кристина ненадейно изскочи от стаята. Усмивката ми посърна.
— Керис, ти може би избърза малко…
— Не се притеснявайте — успокои ни Ким. — За Кристина всичко още е ново. Неизбежно е понякога да и дойде в повечко.
Предположих, че момичето се е свило в гнездото си от одеяла в своята каюта. Но тя се върна скоро, грейнала от гордост.
— Запазих го — похвали ми се и вдигна куфарчето пред себе си. — Запазих го… ти… ти! Подаваше ми куфарчето.
— Искаш аз да го пазя ли? — озадачих се. — Но то си е твое, Кристина.
— Ти го — настояваше тя. — Ти го! Завъртях глава. — Извинявай, Кристина. Не разбирам.
— Ти… го!
Безпомощно се озърнах към останалите. И те клатеха глави в недоумение.
— Ах! Ах! Ах! — От устата и се изтръгваха гърлени звуци, по-скоро лай, а не човешка реч. — Ах! Ах!
Изведнъж тя грабна листа, на който Гейбриъл пишеше преди малко. Размърда го наляво-надясно пред лицето си и едва не си избърса очите с него. Напяваше безспир:
— Ти го! Ти го! Ти го!
— О-о… искаш да го прочета!
Очите и блеснаха тържествуващо. Закима енергично и повтори възбудено:
— Прочети го. Прочети го.
— Добре — усмихнах се. — Вече те разбирам, Кристина.
Тя се настани до мен на дивана и с удоволствие обви ръце около коленете си като дете, за да гледа как отварям ключалките на куфарчето.
По белезите и петната (а май имаше и следи от животински зъби) личеше, че и то би имало какво да разкаже за приключенията си през годините. Само Кристина си знаеше защо го бе опазила грижливо, откакто още малка е била принудена сама да се бори за живота си. Вдигнах капака едва ли не почтително. Започнах да вадя предметите един по един и ги нареждах внимателно на масата. Малка Библия. Разгърнах я и прочетох посвещението.
— „Дар за Кристина Джейн Скофилд по случай кръщенето и. С обич от нейната леля Сюзън Турейн.“
Кристина наблюдаваше жадно как представям съкровищата и.
— Една кукла — промърморих и оставих играчката до книгата.