— Разбира се — уверих я засмян. — Казвай.
— Дори да звучи малко старомодно, искаш ли да се запознаеш с баща ми?
— Естествено. Ще се радвам.
Рядко споменаваше родителите си и предложението и ми дойде като гръм (е, мъничък) от ясно небе. Въпреки това се съгласих охотно.
— Ще мога ли да се запозная и с майка ти?
— Уви, не.
Пак тази моя недодяланост…
— Извинявай, Керис, не исках да…
— Няма нищо. — Спря с жест извинението ми. — Починала е при раждането ми.
— Много съжалявам.
— Недей. — Тупна ме по коляното. — Нямаше как да знаеш. Допий си виното. Ей сега ще пуснат филма.
Плакатът във вагона на подземната железница внушаваше посланието си с огромни, крещящо алени букви: „НЮ ЙОРК — домът на най-блестящите умове, най-способните хора, най-величавите градежи в света!“
Гейбриъл Дийдс забеляза, че чета думите. Подсмихна се.
— Напомнят ни, за да не забравим случайно.
— Да не намекваш, че това надуване на фанфарите е излишно шумно?
Гейбриъл се ухили до ушите.
— Как може, господин Мейсън, всичко е идеално!
— Май дочувам и намек за ирония…
Той просто сви рамене и надникна през прозореца — влакът пристигна на поредната ярко осветена спирка. Не беше препълнено с хора. Неколцина пътници влязоха в нашия вагон. Три чернокожи жени и двама слепи мъже. През вратите, които ни свързваха със съседните вагони, виждах, че там пътуват само бели и зрящи. Отначало не бях забелязал надписа на прозореца в нашия вагон: „Цветнокожи и незрящи.“ Не можех обаче да пропусна любопитните погледи, с които ме стрелкаха чернокожите жени.
— Не се притеснявайте, господин Мейсън — с присъщия си благ глас промълви Гейбриъл. — Няма пречка да се возите точно в този вагон.
Изведнъж ме обзе неловкост и подхвърлих:
— Гейбриъл, нали не си забравил, че името ми е Дейвид?
— На някои обществени места е за предпочитане да не забравям и обръщението „господин“.
— Значи и ти ще си „господин Дийдс“.
— В такъв случай, господин Мейсън, ще бъдете леко сгълчан от ченгетата, а на мен ще навлечете големи неприятности. Разбирате ли ме правилно, господин Мейсън?
— Разбирам… Гейбриъл.
— Не се вкисвай. Такива са ни обичаите тук. Ще свикнеш.
Обичаите не ми бяха приятни, но си замълчах.
Влакът нахлу на скорост в „Кълъмбъс Стейшън“. Всички от вагона, без мен и Гейбриъл, слязоха. Двамата слепци закрачиха бързо, почуквайки с бастунчетата си по земята. Щом вратите се плъзнаха на местата си, Гейбриъл се извърна към мен и промърмори:
— Е, какво ще кажеш за рая?
— Има какво да предложи. Но никак не си падам по сегрегацията на чернокожите и незрящите.
— Убеден съм, че това е само… Предположих, че ще каже „дребен недостатък“, но чух думите: — … временно правило.
— Според мен е ужасно.
Той не оспори мнението ми, а пак вдигна рамене.
— Когато слепотата сполетяла Ню Йорк, разразил се хаос, както и ти можеш да си представиш. Вероятно около деветдесет и осем процента от седеммилионното население загубили зрението си. Умирали от глад в жилищата си или на улиците. Единствено местните представители на дивата природа не оставали без храна. — Кимна натъртено. — Трифидите навлезли по мостовете. Изтребили повечето оцелели, но трябва да им се признае, че старателно оглозгали мъртъвците по тротоарите. После, преди двайсетина години, цяла армада от кораби навлязла в устието на Хъдзън. Наричат събитието „Чудото на стоте кораба“. Дори го празнуваме всяка година през април. Е, онези хора разчистили острова с помощта на общностите, които оцелявали на косъм по брега и на Лонг Айлънд.
— Сигурно здравата са се бъхтали.
— Позна. Но хората, които виждали Манхатън като твърдина на цивилизацията, били истински пророци. Сторили невъзможното. Милионите трупове, до които трифидите не можели да се доберат в сградите и по други места, били погребани в морето. Възстановили снабдяването с електричество и вода, унищожили трифидите. Събирали хора надлъж и нашир, довеждали ги тук, настанявали ги в хубави апартаменти, давали им работа и най-важното — надежда.
— В края на краищата кой е на власт тук?
— Тетрарсите.
— Тетрарх… напомня ми за Рим, ако не се заблуждавам.
Гейбриъл кимна.
— Паметта не те лъже. Ако някоя провинция била разделена на четири области, всяка със свой управник, наричали го тетрарх. Тук разпределението не е географско, а административно. Всеки тетрарх отговаря за определен дял от управлението. Генерал Филдинг се занимава с военните дела, външните отношения и възпирането на трифидите. Планирането и ресурсите се падат на доктор Уайзман. Възстановяването на населението е под ръководството на Валъри Зито, а възстановяването на промишлеността — на Джо Гарибалди.