— Както предпочиташ, господин Мейсън. Едва ли мога да набия доверие в главата ти с приклада на пушката, нали?
— Доколкото виждам, животът ми е изцяло във ваши ръце.
Не изрекох опасенията си, но вече се питах дали в един момент няма да спрат, да ме изритат на земята и да ме зарежат да се оправям сам в заетата от трифиди пустош. Той се позагледа в мен.
— Наистина ли си въобразяваш, че похарчихме толкова време и гориво — и то скъпоценно гориво! — за да те доведем тук и просто да се разправим с теб?
— Аз откъде да знам?
— Що за нелепост! — Стори ми се, че искрено се засегна от моя намек. — Толкова усилия хвърлихме, за да те спасим.
— Да ме спасите ли?
— Ами, да.
— И защо решихте, че е нужно да ме спасявате? Ако можехте да ме видите там, щяхте да знаете, че всичко ми потръгна прекрасно. Освен това на другия ден трябваше да отплавам към родината си.
— Знаем.
— Тогава, дяволите ви взели, какви номера ми въртите?
— Известно ни беше, че ще отплаваш към Англия. — Сам ме наблюдаваше невъзмутимо. — Научихме и че зад теб, точно отвъд хоризонта, за да не виждаш, ще плава тежко въоръжен броненосец, придружен от два разрушителя.
— Внушавате ми, че генерал Филдинг е намислил да превземе остров Уайт?
— Такива сведения получихме, господин Мейсън.
— Но какъв смисъл би имало? Готови сме да посрещнем с отворени обятия дружески настроени гости.
— Убеден ли си?
— Разбира се.
Той си пое дъх и остави очите си да огледат слънчевата местност и бдящите в нея трифиди.
— Господин Мейсън, както излиза, държали са те на тъмно. Ако не в буквалния смисъл, поне в преносния.
— Хайде, чакам изненадата.
— Нали знаеш, че хората в Ню Йорк под властта на генерал Филдинг нямат достъп до петролни залежи или резерви от бензин?
— Да. Карат колите си с метилов спирт.
— А той е толкова неподходящ, че съсипва двигателите за две-три хиляди километра.
Кимнах.
— Е, ние пък имаме два петролни кладенеца — продължи Сам Даймс, — имаме си и рафинерия, която произвежда към пет милиона литра гориво годишно… Признавам, не е много. Но така можем да юркаме стареца напред-назад. — Потупа с обич седалката. — И разполагаме с добро и чисто авиационно гориво за хидропланите.
— Каквито Ню Йорк също няма.
— Прав си, господин Мейсън. Могат само да се влачат по океаните с параходите си, които горят въглища. Значи разбираш, че ако докопат вашата технология „Мейсън-Коукър“, генерал Филдинг ще си преработва на воля соковете на скапаните трифиди и ще има колкото си иска гориво за колите, за транспортните самолети… и за бойните.
— И какви ще бъдат последствията?
— Ние ще бъдем изтрити от лицето на Земята. Нагоре от устията на реките сме в безопасност от неговите бойни кораби. Но сдобие ли се с бомбардировачи и изтребители… — Сам Даймс подсвирна. — Бомбите му ще ни издухат пред дверите на ада.
— Помирете се с него.
— Тоест да се предадем?
— Не — поправих го сериозно. — Изпратете делегация. Преговаряйте.
— Няма да се съгласи. Скоро ще има в ръката си дългия бич. Да, ще прибере жените и децата, за да ускори размножаването. Но мъжете? Е, ще ги откарат да добиват въглища или да секат дървета, или пък ще ги затворят в онези проклети робски ферми из Карибите, където всички се мъчат денем и нощем да махнат трифидите и да отгледат вкуснотийките, с които генералът глези привържениците си. — Наистина ли го смятате за толкова неразумен човек?
В паметта ми изплува образът на бащата на Керис — генерал Филдинг с пламтящото жълто око. Вярно, изглежда ръководеше с твърда ръка, устремен към целите си. Но да е тиранин и убиец? Не ми се вярваше.
Сам Даймс се взираше преценяващо в мен и подръпваше устните си. След малко пак ме заговори:
— Да, господин Мейсън, наистина смятам генерал Филдинг за крайно неразумен човек. И си мисля, че няма да се спре пред нищо, за да ни смаже и да покори остров Уайт. Освен това съм убеден, че той е жесток диктатор.
— Това си остава ваше мнение.
— Не е само мое, господин Мейсън.
— Нима? Кой друг мисли като вас?
— Не се ли досещаш? Човекът се подсмихваше, харесваше му да ме държи в напрежение. Свих рамене.
— Е, кой друг?
— Ами например собственият ти баща — Бил Мейсън.
— Баща ми ли? Той никога не е виждал генерал Филдинг.
— О, напротив. Стари познати са. И ти си го срещал още в детството си. Поклатих глава намръщен.
Ухиленият Сам Даймс посегна към краката си и измъкна куфарче. Отвори го, извади книга и ми показа корицата. Прочетох заглавието, после и името на автора — Уилям Мейсън.