— Но… — Не ми беше леко да преглътна истината, скрита зад тази картина. — Трифидите изобщо не се опитват да ги поразят. Да не са им отрязани жилата?
— Не. Простичкият факт е, че хората там имат имунитет. Трифидите не могат да им навредят.
Мина време, докато осмисля новината. Продължих с въпросите:
— Но трифидите дори ги пренебрегват. Никога ли не си правят труда да ги удрят?
— Предполагам, че в миналото са го правели. Но щом разбрали, че жилата им са безполезни срещу тези хора, престанали да си хабят отровата.
— Казваш, че трифидите разбрали. Значи им приписваш интелект?
— Естествено. А ти?
Помнех думите на баща си, изречени преди седмици. В своя парник той ме увери, че зловещите растения общуват помежду си — обмислят стратегии, планират нашествия, а после съвместно настъпват във войната си срещу нас.
Но що за заплетен обрат в природната бъркотия бе причинил промяната, чиито плодове виждах в долината? Мъже, жени и деца мирно съжителстваха с трифиди. Мястото би трябвало да е гибелно за същества като нас, но се бе превърнало в безопасна игрална площадка за децата на племето алгонкуин.
— Само си представи — вметна Даймс, — че имахме късмета на онези хора. Просто щяхме да си върнем безгрижно своя свят. Но не можем да припарим наблизо, за да научим тайната на техния имунитет.
Стояхме върху машината, вторачени в селището. Тогава ми се струваше, че съм изкачил висок хребет и съм успял да надзърна в рая. Но с тревога осъзнах и че чудото пред очите ми е твърде крехко. В непохватни ръце би се пръснало на късчета.
— А, господин Мейсън, сдобихме се и с компания.
Огледах се. Самотният трифид се бе довлякъл през делящото ни разстояние. След секунди щяхме да попаднем в обсега на четириметровото му жило. Даймс посочи отворения люк.
— След теб, господин Мейсън.
Когато тътнещият Джъмбо стигна до портата на лагера — и блъвна пламък към струпаните трифиди, за да ги изгони, — вече познавах малко по-добре новите си домакини.
Сам Даймс, инженер по образование, беше по средата на мандата си като „управител и главен черноработник“ в този военен преден пост на „горяните“. (Сам ми обясни, че името не се дължи на склонността им да секат дървета, а на живота им сред трифидите. „Истинското ни име е Обединена свободна конфедерация, но както виждаш… или по-скоро чуваш, малко пресяда в гърлото.“) За разлика от общността в Ню Йорк, събрала населението си в една географска точка, горяните се състояха от няколкостотин полунезависими селища, осеяли източния крайбрежен район от Мериленд чак до края на Флорида.
— Отначало се настанихме по острови и на самия бряг — разказа ми Сам. — Но Торънс под новата си самоличност на генерал Филдинг прати канонерки да ни разпердушинят. Затова се преместихме навътре в сушата, където канонерките му не можеха да ни намерят. Разбира се, няма начин да прати и сухопътна войска срещу нас заради трифидите. — Кимна към растение, което тъкмо шибаше стъклото с жилото си. — Тези пущини накрая се оказаха наши съюзници. Много смешно се извърта животът, нали?
Щом Джъмбо спря, аз се измъкнах навън и установих, че едната подводница е напуснала пристана. И Сам погледна натам, но не спомена нищо.
— Господин Мейсън, май си готов да заситиш глада си — усмихна ми се той. — Наплискай си лицето, изтупай си праха или както го наричаш. Кльопачката я раздават в столовата — ей онази барака с червения покрив.
Постоях неуверен, а Сам се запъти към друга постройка. Джазмей вече нямаше желание да се занимава с мен и си приказваше с двама незрящи, седнали зад пишещи машини под някакъв навес. Сам забеляза, че не мърдам и не знам какво да правя. Подвикна ми:
— Няма повече да те пазим с оръжие в ръка, господин Мейсън. Чувствай се като у дома си. Вече бях погълнал две порции люто ястие с цяла планина хляб, когато изпращя високоговорител. Женски глас съобщи за пристигането на хидроплан и покани чакащите пътници, които нарече „екипа от Блатата“, да се съберат при трети кей. Не след дълго голям сребрист хидроплан се спусна плавно към реката и кацна безупречно. Гледката сгря пилотската ми кръв. Какво не бих дал да седна пред контролното табло, два превъзходни двигателя „Ролс-Ройс“ да бучат сладкогласно и синьото небе да ме примамва.
— Ще споделиш ли какво ти е на душата, господин Мейсън?
Вдигнах глава. Сам Даймс държеше поднос с блюдо още горещи задушени зеленчуци.
— Имаш ли нещо против да седна при теб?