— Вижда се, че вашият народ благоденства — спомена Сам. — И имате чудесно семейство.
— А, тези са ми най-малките. Тримата имат племенници и племеннички, които са по-възрастни от тях.
— Значи се върнахте към древните обичаи на своето племе?
— Да, към някои от тях. Но когато белите хора ни изтласкаха, загубихме не само земите си, но и заблудите си. Разберете, хиляди години сме вярвали, че сме пазители на слънцето. И че нашите ритуали съхраняват светлината и топлината му за останалите хора. Били сме много горди от своята отговорност. Мисионерите обаче успели да ни избавят, както споменах, от нашите заблуди, но не и да ни внушат нови. В най-добрия случай страдахме от крах на илюзиите, дори от разочарование… А в най-лошия мнозина от нашите започнаха да изпадат в депресивни състояния, които често се влошаваха в психоза. Ако се досещате, загубихме волята си за живот. И след Ослепяването проумяхме, че сме способни да преоткрием себе си. Макар че вече нямаше да се опираме на старите си богове, бяхме способни да ги изтълкуваме и пресътворим наново, възползвайки се от учението на Юнг. Така си създадохме нова, по-здрава вяра, основаваща се на духовността, не на догмите. — Взираше се в нас изпод надвисналите си клепачи. — Подозирам, че това не е важно за вас. Но не бива да забравяте, че живеем в нова епоха. Ослепяването помете Стария свят. А новите времена изискват и нова вяра. Спомнете си някогашните общества. Процъфтявали са, когато са откривали нови богове и са възприемали нови религии. Културата им западала единствено, когато и вярата им рухвала.
— Да не внушавате, че трябва да си измислим нова религия? — намръщи се Гейбриъл. — Според мен тя ще е само поредното средство за потисничество.
— Защо пък не? Но не бъркайте бог с религията. Добре е да ги обсъждаме поотделно. Вместо това си представете, ако желаете, религията като идея за живота. Както конституцията на една държава представлява сбор от правила.
Един младеж донесе чаши с кафе и чай. Гейбриъл Дийдс не можеше да се сдържа повече.
— Всички бихме искали да научим нещо…
— А, да, сигурен бях, че ще стигнем и до този въпрос — кимна Чий. — Как моите хора се движат свободно сред трифидите, без да пострадат ли? Сам сви длани около горещата чаша. — Това, господине, е въпросът на въпросите.
Чий протегна пръсти към брадичката ми.
— Ще ми позволите ли да докосна лицето ви?
Кимнах озадачен. Тъмните пръсти, корави като продъбена кожа, леко се плъзнаха по бузата ми.
— Набола брада — установи той.
— Сега вие ме пипнете.
Изпълних молбата му.
— Усетихте ли? — усмихна се индианецът. — Гладко като кората на диня. Никаква брада. — Вместо да отговори направо на първия въпрос, той вметна: — Преди двайсет години трифидите повалиха последната си жертва от нашето племе.
— А после?
— Жилят някои от нас от време на време. Но отровата никога не е смъртоносна. Преди петнайсет години жиленето вече не ни влияеше, освен със силата на удара.
Гейбриъл сви вежди.
— Според вас защо сте станали неуязвими?
— Убеден съм, че отговорът се крие отчасти в примера, който ви дадох току-що. Виждам брада по лицата ви. Това е нещо непознато за нас. Трябва да знаете, че аз съм на петдесет и пет години, а никога не съм имал и един-единствен косъм на брадичката си. Припомнете си, че има съществени биологически различия между индианците и по-скорошните заселници в Америка от африкански или европейски произход. Сигурно знаете фактите. Погледнете отличителните ни белези — права черна коса, очи с дебели клепачи, азиатска външност… широки лица, червеникава кожа. — Посочи лицето си. — Надникнете ли по-надълбоко, ще откриете и други. Малцина възрастни сред нас имат телесно окосмяване, често се срещат предни зъби с форма на лопата, липсва кръвна група В, преобладава положителният резус-фактор. Накратко, господа, майката природа е сварила кръвта ни малко по-различна от вашата.