— Какво има в езерцето Кълъмбъс?
— То е на сто и петдесет километра нагоре по течението. Там държим резервни самолети. — Кимна към почернелите развалини наоколо. — Точно за такива случаи.
— И колко са онези самолети?
— Май са шест.
— Но тук имате само четирима пилоти, нали?
— Казвай какво си намислил.
— Значи е разумно и аз да отида — изтъкнах. — Ще помогна в пилотирането.
Взря се в мен с ясните си сини очи. Долових, че тогава преосмисли мнението си за човека, когото зърна за пръв път отпаднал и зашеметен след принудителното пътуване от Ню Йорк до това затънтено кътче на юг.
— Тъй… значи ни предлагаш помощта си?
— Да. Защо да не го направя?
— Да, ама… Дейвид, слушай сега какво ми се върти из главата… Мисля, че туй е важен момент… може да се каже и повратен момент в отношенията ни. По-точно в твоите отношения с нас, горяните.
— Не знам дали те разбирам. Хрумна ми, че не ви е излишна малко помощ в…
— Да, признателен съм ти… и благодаря на провидението, че ни прати и друг опитен пилот. Но я да те попитам нещо, Дейвид — ставаш един от нас ли?
Схванах какво иска да узнае Сам. Според него вече беше необходимо да потвърдя, че съм на страната на горяните и да приема какво произтича от това — задължението да им помагам и недвусмислено да отрека режима на Торънс.
— Да — натъртих решително. — Аз съм ваш съюзник, изобщо не се колебая за това.
— Ами Керис Бедекер?
— Защо намесваш Керис?
— Тя не само се подчинява на режима, наложен от нашия враг, но е и негова дъщеря. — Не откъсваше поглед от очите ми. — Пък и двамата сте имали романтична връзка.
— Горчиво съжалявам, че тя още е в Ню Йорк. Обвързан съм обаче с вас и с моите хора на остров Уайт и нито за секунда не се съмнявам, че скоро нашите народи ще бъдат съюзници, а не след дълго — най-добри приятели и търговски партньори.
— Добре го каза. — Сам си позволи бавна усмивка. — Дейвид Мейсън, за мен ще е чест, ако си стиснем ръцете. Така стиснах ръката му. — Добре — продължи Сам, — съветвам те да пийнеш набързо едно кафе. Излитаме оттук след половин час.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
ЕЗЕРЦЕТО КЪЛЪМБЪС
Трийсет минути по-късно бяхме във въздуха. Нашият хидроплан се използваше за комбинирани превози на поща, товари и пътници. Сам, Гейбриъл и аз се настанихме доста уютно в салона по средата на машината, а допълнителните пилоти наваксваха заслужено със съня на койките отзад.
След излитането по течението самолетът зави и прелетя над лагера. Мястото, което за известно време се бе превърнало в целия ми свят, се оказа малка разчистена площадка с няколко черни петна, бележещи изгорелите постройки.
Самолетът се издигаше с боботене в небето. Слънцето грееше поносимо. Под нас реката криволичеше в дебела сребриста ивица към морето. Не се виждаха никакви градове, макар да знаех, че някога ги е имало. През изминалите години териториите, които човечеството бе завоювало с такива мъки, бяха завзети наново от природата. А сега лози, дървета, храсти, трънаци и огромни морета от коприва разстилаха зелен саван върху пътища, релси и градове. Не се съмнявах и че армията от трифиди е разположила постовете си долу. След седенето на земята през последните дни с удоволствие се настаних в удобното кресло на салона. Сам Даймс за дълго се вторачи в земята, лишена от човешко присъствие, и накрая промълви:
— Доста усилия ще са нужни да си върнем това. И нашите деца, и техните деца ще си имат работа още много време.
— Сам, ти поне си оптимист — вметна Гейбриъл. — Предвиждаш време, когато ще започнем да изритваме скапаните трифиди.
— Ами да, оптимист съм. В края на краищата какъв е смисълът да се бориш, да се трудиш, да планираш и да се биеш, ако нямаш вяра, че ще постигнем поне някакъв напредък?
Лицето на Сам се сви в гримаса.
— Ако ми се въртяха други мисли в главата, направо да отворя ей оня люк и да изляза в безкрайната синева.
Разговорът ни все се въртеше около видяното из равнината под нас — зърнахме и следи от огромен промишлен комплекс, вече погълнат от езеро. Задръстените дренажни канали предизвикваха издигането на подпочвените води, с което би трябвало да се справим, преди да овладеем наново тези земи. В низините ясно се различаваха останките от заводи, училища и къщи като ъгловати островчета сред ширналата се вода.
Хидропланът летеше към целта си. Зяпах сребристите криле, блеснали на слънчевата светлина. Четирите грамадни двигателя, всеки с по хиляда и шестстотин конски сили, ни носеха леко във въздуха. Така можехме да поддържаме удобна скорост от триста километра в час на височина почти пет хиляди метра. С един непрекъснат преход тази машина можеше да ме отнесе у дома на остров Уайт за петнайсет часа. Прехвърлих още малко числа в ума си. Продължавах да обмислям техническите подробности на такъв полет, когато самолетът се сниши към земята.