Кацането протече безупречно. Професионалният ми поглед на пилот отбеляза как долните повърхности на хидроплана просто целунаха водата и разхвърлиха пръски от двете му страни. Бученето на моторите спадна незабавно, щом пилотът намали оборотите. Самолетът се плъзгаше и спираше постепенно.
Отначало ми се стори, че кацнахме в обикновено езеро, макар и с донякъде смешното име (при тези внушителни размери) — езерцето Кълъмбъс. Скоро забелязах обаче, че и то е от „новите“ езера, образували се поради повредите в изкуствените системи за отводняване. Онова, което хидропланът доближаваше бавно, не можеше да е нищо друго, освен тухлената камбанария на църква, издигаща се пет-шест метра над водата. Горната половина на часовника се подаваше над повърхността на езерото. Стрелките бяха спрели на два без десет. Вдясно от кулата стърчаха няколко изгнили греди на покрива, колкото да отбележат къде са останките от самата църква.
Вързан нелепо за камбанарията, на вълничките се полюшваше някакъв прастар речен кораб, който дори си имаше гребно колело отзад. За него бяха прикрепени два шлепа и сал от греди, държан над водата от няколко десетки празни варела. Нататък се виждаха подредени три хидроплана, големи колкото нашия, и няколко по-малки.
Екипажът побърза да отвори люка и щом носът на самолета се примъкна към сала, скочиха на накованите върху гредите дъски и ловко вързаха хидроплана. Двигателите изпърпориха и млъкнаха.
Стъпихме на сала, посрещнати от вдъхваща опасения тишина. Бледичките слънчеви лъчи играеха по водата. Нямаше никакво движение на стария параход, където живееха хората от поддръжката. Леко раздвижване в езерото изтръгна звуци от камбана наблизо. Унилият звън се разнесе над водата и заглъхна в огромната пустош наоколо. Само подчерта колко е безлюдно това място. Мъртвешки звук, от който ме полазиха тръпки по гърба.
Гейбриъл гледаше навъсено.
— И какво сега, няма поздрави ли? Пустотата лишаваше и неговия глас от обичайната му сила. Сините очи на Сам се взираха с недоумение в разнокалибрените съдове, вързани за камбанарията.
— Странна работа, да ви кажа. Екип от седем души поддържа тоя склад. Къде са се дянали всички, дяволите ги взели?
Хората вече бяха излезли от самолета и стояха озадачени на сала. Сам сви длани пред устата си.
— Ей! Има ли някой? — Празното пространство алчно погълна вика му. — Ей!
Нямаше отговор. Дори звънът на камбаната отслабна и остана само студена неземна тишина.
— О, не… — замърмори си Сам с мрачно предчувствие. — О, не. О, не…
Завихряне във водата поразклати сала и причини поредица от мляскащи звуци някъде отдолу. Сам пристъпи към дъсченото мостче, свързващо сала със съседния шлеп. Там поспря, вдигна пръст пред устните си, за да ни наложи мълчание, и извади револвера си от кобура.
Водата се въртеше и изпод сала пак се чу алчното примляскване. Камбаната зазвъня отново — кухи и призрачни удари, плъзнали над езерото. Този път видях боядисаната в червено камбана, окачена на дървена рамка до подвижното мостче. На табела под нея се виждаше надпис: „Удари ме и си плюй на петите.“ Явно екипът на депото така вдигаше тревога.
Сам се запромъква по мостчето и ни даде знак да го последваме. Тук-там откривах признаци, че е станало нещо твърде лошо. Брадва, забита в гредата на предпазна ограда. Парчета от порцеланова чаша на палубата на шлепа. Там беше едната работилница, в която техниците обслужваха двигателите на самолетите. Виждаше се частично разглобен мотор. Върху обшивката на горивна помпа бе оставен гаечен ключ, сякаш монтьорът преди миг е прекъснал работата, за да запали цигара. Имаше и други следи от насилие покрай белезите на обикновен работен ден. В работилницата се виждаше чаша, пълна до половината с кафе, отдавна изстинало. До парапета лъскави резки по дебелата ламарина на площадката подсказваха, че някой я е удрял с брадва и е оставил вдлъбнатини в метала.
— Ама че гадост — изсумтя Сам. — Що за проклетия се е случила тук?
— Идвали са хората на Торънс. Гейбриъл държеше пистолета си готов за стрелба.
— Не си представям как ще извъртят такъв номер. Нямат самолети, та да долетят. И тук сме на трийсетина километра от най-близката плавателна река, която има пряк излаз към морето. Дори да са научили какво има на това място, трябвало е да влачат малки лодки през много километри суша, гъмжаща от трифиди, за да излязат на езерото. — Обърканият Сам клатеше глава. — Никак не се връзва.