— Това пък какво беше?!
— Повали го жило на трифид — подсказах аз.
— Тук ли? Насред толкова вода? Тоест… къде виждаш трифиди?
Спомних си онзи сал от дървения и плавен, скрепени с пръст, на който кацнах по принуда. Надникнах към езерото, но не забелязах дори приблизително негово подобие. Вдигнах рамене, озадачен до смайване.
— Повярвай ми, Сам, има трифид. Трябва да е някъде там. Само че незнайно защо не мога да го намеря.
Гейбриъл пристъпи напред, огромният ръст му даваше възможност да се взре надолу във водата от мястото, доста ограничаващо полезрението ни. Изрече с овладения си глас:
— Знам къде са.
— Къде?
— Във водата.
Сам стъпи върху обърната кофа, за да надникне към езерото, но и да се опази от ново нападение.
— Не, Гейб — призна си след малко, — не ги виждам. Къде са?
— Под водата… Виж какво, всичко е въпрос на мутация.
— Как го рече?
— Мутация. Онези чудовища се променят с адска бързина. Ходят, убиват, говорят си с другите като тях. И „гледат“ с един вид сонар.
Сам се задави.
— Значи… значи сега ми казваш, че тия гнусни растения могат и да плуват?
— Да плуват — не — промърмори Гейбриъл, сякаш се боеше да не го чуят трифидите. — Съвсем нова разновидност… водни трифиди. Онова, което ми заприлича на обикновени водорасли, трябва да са били горните листа на трифидите.
— Ето, че май разгадахме изчезването на екипа. Натръшкали са ги новите водни трифиди.
— Но не един по един — поправих го. — Било е съвместно нападение. Изтребили са целия екип на склада за броени секунди.
— Засада?! Гейбриъл кимна. — Като си помисля, Дейвид трябва да е прав. Онези трифиди са наблюдавали хората и са избрали времето, когато всички са били уязвими при нападение.
— Ще се гръмна… — Сам тръсна глава. — Трябва тутакси да пратим вест на щаба. Ами че… тия растения може вече да настъпват под водата по реки и потоци направо в градовете ни. Вдън земя да пропаднат! Гейбриъл надникна навън. Всичко по реда си. Ако някой излезе, ще бъде убит, преди изобщо да е доближил хидропланите.
— Вярно казваш. — Сам се почеса по брадичката. — Съвсем вярно. Е, как ще стигнем до самолетите?
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НЕВОЛЯТА УЧИ
Десетина минути търсихме и набавихме необходимите материали. Бяхме се натъпкали в работилницата, Сам стоеше до вратата и внимаваше да няма още неприятни изненади, а аз си вършех работата. Изработих шлем от галванизирана гъста мрежа. Бих предпочел да запоя краищата, но се задоволих със здрава връв. С нея свързах частите, за да образуват нещо като кутия, отворена отдолу. Малко донагласих с клещи, за да приляга шлемът плътно към раменете ми. При тършуването намерихме и чифт стари пилотски ръкавици. Вкоравени от старост, бяха съвсем подходящи. За защита на очите си избрах пилотски очила. Тялото си покрих с летателно кожено яке, върху което наметнах пончо, изрязано от парче дебел брезент. Довърших твърде разнородното си облекло, като вързах около краката още парчета брезент, подобно на работен каубойски панталон. Не беше особена радост за окото, но би трябвало да ме опази.
Помолих да ми дадат нож и получих кама от един оцелял пилот. Пъхнах я в едната си висока обувка. Като допълнително оръжие си избрах брадва.
Брониран и въоръжен, застанах до вратата. Навън цареше привидно спокойствие. Но докато се улисвах в работата, нещо бе сполетяло тялото на якия мъж, който ме избута от пътя си.
Вторачих се в опустелите дъски. Трупът беше там само допреди десетина минути. А сега бе изчезнал. Нямаше време да умувам какво е станало. Трябваше да качим тази група мъже и жени в самолета и да ги върнем живи и здрави в лагера. Макар и малко нерешително, излязох и тръгнах към подвижното мостче. Надявах се, че набързо стъкменото противотрифидно облекло е достатъчно, но ми беше до болка ясно, че още не е подлагано на изпитания. Стисках устни. Ако някое жило ме удареше по шлема, беше вероятно ситни капчици отрова да поръсят лицето ми. Поне очите ми бяха защитени зад пилотските очила.
Не спирах да се озъртам и ослушвам, докато слизах по мостчето към широкия сал. Той се заклати леко под краката ми и изпод дъските пак се чу шум като от засмукване.
Щом погледнах пилота отблизо, уверих се, че е мъртъв. Червената резка още пламтеше на шията му, където го бе улучило жилото. Възнамерявах да придърпам със закрепващите въжета хидроплана към сала и да вляза, за да включа двигателите и да ги загрея за излитане. А ако успеех да долепя фюзелажа до края на сала и да няма пролука, през която да ударят водните трифиди, хората щяха да се качат, без нищо да ги заплашва.