Все пак виждахме, че постигаме нещо. Групите за борба с трифиди се разправиха безпощадно с растенията, нахлули през разкъсаната ограда. Поправихме и самата ограда. Имаше и дребни чудеса, които ни изпълваха с искрена благодарност. Един помощник-механик бе издърпан от кладенеца, където скочил, щом започнала стрелбата. По-късно сутринта две жени в защитно облекло се довлякоха с куцукане през гъсталака от трифиди — оцелели от един наблюдателен пост, изненадан от враговете преди атаката.
Щом възстановихме реда в лагера — разпънахме палатки и разположихме полеви кухни, изгледите за бъдещето вече ни обнадеждаваха. Олекна ни още повече със завръщането на двата големи четиримоторни хидроплана, които излетяха по зазоряване.
От тях на разнебитения пристан слезе взвод тежко въоръжени мъже и жени. Преброих ги — петдесет души. Свалиха от самолетите торби със снаряжение и сандъци с боеприпаси. До края на деня хидропланите продължиха да правят курсове между лагера и главния щаб. Преди напълно заслужената обедна почивка се измих старателно и се почудих, че стичащата се по тялото ми вода беше мастиленочерна от пепелта. След това седнах да хапна яхния от риба и трифиди, с която започвах да свиквам. Гейбриъл се настани при мен.
— Дойдоха подкрепленията — обяви, докато пускаше залци в чинията си. — Първокласни бойци. Това е ясен признак, че в щаба са намислили нещо.
— Например?
— Преди двайсетина минути Сам получи запечатан плик със заповеди от командира на щурмоваците. И свиква съвещание днес следобед. — Гейбриъл се взря в мен. — Впрочем и ти си поканен.
Пъхнах в устата си още една лъжица от лъхащата на подправки храна.
— Ще има ли още подкрепления? Все пак петдесет са добре за начало, но ние загубихме повече хора.
— Хората бездруго не стигат. Останалите щурмоваци са твърде заети с операции против подривни групи в блатата на Флорида. А бойните самолети и кораби непрекъснато отблъскват от нашите води разни пирати из Мексиканския залив. Ето ти положението, преди щабът дори да помисли да се захване с Торънс.
Отново се замислих за родния си остров. По-отчетливо от всякога си го представях като мирно кътче далеч от несгодите, което години наред нямаше проблеми нито с трифиди, нито с враждебно настроени хора. Струваше ми се, че горяните са притиснати в ъгъла. Бандити, пирати, дори най-обикновени грабители застрашаваха границите им отвсякъде.
— И най-печалното е — подхвърли Гейбриъл, — че тези крадци не са някакви наперени разбойници. Забелязахме, че щом има лоша реколта или тежка зима, нападенията срещу нашите селища се утрояват… независимо дали отмъкват добитък или само два-три чувала картофи. Всъщност онези, които ни грабят, са обикновени хора като нас, но ги подтиква заплахата, и то твърде реална, от гладна смърт. В края на краищата, когато детето ти умира от недояждане, ще седиш ли със скръстени ръце, ако килерът на съседите е претъпкан с храна? Ще направиш нещо по въпроса, нали?
— Но какви са тези хора?
— Най-често не знаем. Сигурни сме единствено, че нямат нищо общо с Торънс. Както изглежда, живеят в малки независими селища и едва изтръгват от земята прехраната си някъде из високите плата. — Той сви рамене. — А когато съвсем ги налегнат тегобите, слизат оттам и тровят нашия живот.
— Нима нищо не можете да направите?
— Прахосахме много гориво и време на пилотите в опити да ги открием от въздуха. Но дори да намерим селищата им, самата мисъл да ги бомбардираме ми пресяда на гърлото.
— Не, мислех си за преговори с тях. Когато закъсат, давайте им храна.
— Да им даваме храна ли? Нещо като социални помощи? Или да си плащаш рекета, за да те остави мафията на мира? — Ако им дадете достатъчно, за да не гладуват, ще премахнете причината за нападенията им срещу общностите на горяните.
— Сериозен довод, Дейвид. Само че опитахме и това. И тук стигаме до същината на проблема — никой на никого не вярва. Същото е като с Райдър Чий и семейството му. Да му се не види, цели двайсет години живяхме в съседство с неговите хора. Но когато ни навестиха преди два дни, за пръв път разменихме по някоя дума.
— Те направиха първата крачка — напомних му. — И донесоха медицински материали.
— А аз съм им признателен с цялата си душа за помощта.
— Гейбриъл, убеден съм, че…
— Аз пък съм убеден, че една от подбудите им да дойдат тук, минавайки между трифидите, сякаш не са по-отровни от черешова градинка, беше желанието да позлорадстват самодоволно. — Очите му проблясваха непреклонно. — А нещо ми подсказва, че потръгне ли всичко както трябва при нас, Райдър Чий и племето му няма и да ни доближат.