Този път единият пилот едва не се задави от изумление, щом чу какво предлагам.
— Това е лудост! Сериозно ли твърдиш, че трябва да летим с голям четиримоторник по речна долина на някакви си трийсетина метра от водата? И то на тъмно?
— Осъществимо е.
— Това е самоубийство.
— Ще се справим.
— Но висотомерът не е точен на толкова малки височини.
Как ще знаеш, че си точно на трийсет метра над повърхността? Оставих и втората си скица на масата.
— Ще сложим малки прожектори на всяко крило. Ето тук, отляво и отдясно на опорите на всеки плавник. Ако ги насочим надолу под точно изчислен ъгъл, фокусираните светлинни лъчи ще се отразяват от водата като две ярки петна. С помощта на система от огледала, прикрепена към обзорния илюминатор в кабината, навигаторът ще вижда как петната се сближават постепенно при снижаването на самолета. Както казах, ще бъдат насочени много точно. Навигаторът ще осведомява непрекъснато пилота и ще му съобщи кога двете петна са се слели в едно на водната повърхност. — Чукнах с пръсти по листа. — В този момент, щом се съберат, самолетът ще бъде именно трийсет метра над водата. Значи достатъчно ниско, за да минем през радарната мрежа на Ню Йорк, без да ни засекат. Сам плесна с ръце.
— Дами и господа, Дейвид Мейсън току-що доказа, че не сме го хранили и поили напразно. — Погледна ме. — А сега, Дейвид, след като те поздравявам за изобретението… да го наречем… — подсмихва се криво… — „височинния указател на Мейсън“, предлагам ти веднага да се заемеш с изработването му. Тръгваме към Ню Йорк след два дни.
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
НОЩНО ПЪТУВАНЕ
Не знам дали следните думи са от песен, пиеса, народно предание или пък са някоя древна източна поговорка:
„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“
Те обаче непрекъснато и не по мое желание се въртяха в главата ми, когато трите хидроплана се издигнаха над гладката повърхност на реката, преди да завият на север за тричасовия полет до Ню Йорк.
„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“ Поговорка (ако изобщо е поговорка), която внушава да се прокрадваш, а и да пипаш внимателно, ако искаш да хванеш някое човекоподобно. Защото докато издигах носа на самолета, а бръмченето на двигателите беше сладка музика в ушите ми, аз не забравях, че има и скрити подбуди в настойчивостта ми да пилотирам един от самолетите, отправили се към Ню Йорк. Щом се озова там, ще намеря Керис Бедекер. А после ще я отведа в родината си. Трябва да ви кажа, че това убеждение се бе загнездило във всеки нерв, сухожилие и кост на тялото ми. Знаех, че ще я спася, и отново щяхме да бъдем заедно.
Но да бъда откровен докрай — нямах и помен от представа как ще стигна до този завършек.
„Стъпвай тихо, ще си уловиш маймунка!“ Естествено никой не беше наясно с моя план. По-точно с моя недоизпипан зачатък на план.
— Искаш ли кафе?
— Да, моля.
Вторият пилот беше лукс, който не можехме да си позволим при изпълнението на задачата, затова Гейбриъл Дийдс заемаше седалката до мен. Той ми сипа горещо кафе от термос.
— Е, дотук добре ли сме? — подхвърли, подавайки ми чашата.
— Дотук добре — потвърдих аз. — А сега настъпва моментът на вълшебството, за което пътниците предпочитат да не се замислят.
Натиснах превключвател на контролното табло пред себе си. И дръпнах ръката си от лоста за управление. Гейбриъл погледа неспокойно как лостът сякаш продължава да се мести от невидима ръка и попита:
— На автопилот ли сме?
— Най-добрият приятел на пилота — засмях се. — Сега мога да подремна някъде, докато дойде време за кацане.
Очите му се разшириха.
— Бъзикам те, бе, Гейб. Ще си седя тук да дърпам юздите, обаче мога да се отпусна за малко… е, поне ще опитам да се отпусна. Сръбнах от кафето.
— Ех, че залез. — Гейбриъл кимна към пламтящото червено и златисто, развихрило се на хоризонта. — Но бих предпочел да го гледам, като усещам твърда земя под краката си.
— Не точно тази земя. Тук властват трифидите. Я ги виж проклетниците. Май са хиляди. Той преглътна тежко. — Все пак бих рискувал да съм сред тях.
— Значи не си запален любител на въздушните пътешествия?
Гейбриъл отвърна доста суховато:
— За пръв път седя в пилотска кабина.