— Не се тревожи… ще свикнеш след десетина минути. След половин час ще ти хареса. А след два часа ще те налегне скуката.
Той кимна. Но очите му издадоха тутакси, че не вярва и на една думичка. Озърнах се към навигатора.
— Как се справяме?
— Продължаваме точно по курса. Преди смрачаване самолетите ще включат сигналните си светлини. Водачът ще има зелена лампичка на опашката. Средният самолет — синя. Ориентирай се по синята светлина.
— Разбрано.
Пак се загледах навън, а американският континент се разстилаше под мен като зелен килим. И знаех, че в това зелено ги има и тъмните зловещи оттенъци на трифидови листа. Господари на своята територия, растенията се приготвяха да посрещнат нощта, корените им вдълбани здраво в пръстта, която някога е принадлежала на ниви, паркове и градини. Мислено ги виждах твърде добре. Върху стъблата им конусите засичаха шума от нашите самолети, прелитащи високо над тях. И конусите се завъртаха като един, проследявайки източника на звука. Може би и пръчиците започваха да тракат. Съседни трифиди сравняваха впечатленията си или изпращаха съобщение на далечните себеподобни.
Вероятно погледът ми обхващаше петдесетина километра, но никъде не откривах ивиците дим, бележещи човешко присъствие. Там долу властваше трифидът.
Макар че хидравличните системи на автопилота поддържаха точно зададения курс и пестеливите триста километра в час, очите ми шареха непрекъснато по датчиците, проверяваха височината, скоростта и всичко останало. Пред себе си виждах другите два хидроплана от нашето малко ято. Крилете проблясваха златисто от лъчите на залязващото слънце. Гледката сгряваше душата на отдавнашен пилот като мен.
В тази част от полета (стига да се смилят боговете на въздуха) нямаше нищо сложно. Но да кацнем незабелязано до остров Манхатън, беше съвсем друга задача. С помощта на двама електротехници бях монтирал светлинната система, която Сам на шега нарече „височинния указател на Мейсън“. Пробните полети над реката показаха, че върши работа. За щастие. Защото след два часа щяхме да я проверим истински.
Изглежда, Гейбриъл посвикна с летенето — разкопча предпазния ремък на седалката си и спомена, че щял да нагледа нашите пътници. Возехме двайсет щурмоваци от елитните части в армията на горяните, както и осмина сапьори, вещи в подривното дело (огромните им запаси от експлозиви бяха наблъскани някак в предния товарен отсек), двама техници по радиовръзките и — незнайно защо — телевизионен инженер. Дори да ми се струваше, че присъствието на специалистка по телевизионни предавания е загадъчно, не вярвах Сам Даймс да е поканил дамата просто да се разходи. Тези самолети са били проектирани да превозват цивилни пътници в умерен уют. Изобщо не бяха замислени като военни транспортни машини. Затова в момента нашите хора можеха да се наслаждават на контакти за електрически самобръсначки, гореща и студена вода и добре оборудвани „бани“ (както американците предпочитат да наричат тоалетните), а също и на не по-зле обзаведена кухничка с печка, тостер и големи термоси за топла храна. Е, стига някой да имаше апетит. Предишната нощ бях видял мъже и жени да пишат писма, които трябваше да бъдат предадени на семействата им, ако не се завърнат от тази мисия.
Гейбриъл пак дойде в кабината с новината, че пътниците ни са добре. Мнозина спели дълбоко, макар да не проумявах как са успели да се унесат в такова време.
Зад илюминаторите небето бързо притъмняваше с падането на нощта. Каквото и да бе затъмнило слънцето и звездите, не бе пощадило и луната. Изобщо нямаше обичайната си яркост. Показа се като оранжев полукръг над дясното ни крило.
Озърнах се към Гейбриъл. Проявяваше по-безпристрастен интерес към пилотския занаят. Забелязах как тъмните му очи оглеждат изкуствения хоризонт, скоростомера и висотомера. Пъргавият му ум бързо разгада привидния хаос от датчици.
— Гейб, не ти ли се иска да си опиташ силите? — кимнах към лоста пред него. — Не е толкова трудно.
— Този път ще оставя удоволствието на теб — усмихна се той. — Право да си кажа, поизнервям се, щом се сетя за онези експлозиви в товарния отсек.
— И мен ме спохождат такива мисли. Сещам се и за петнайсетте тона гориво, което натъпкахме в резервоарите… Дано никой зад нас не пожелае да си успокои нервите с цигара.
Усмивката му стана малко насилена.
— И аз на това се надявам.
Изрекох на глас нещо, което ми се въртеше в главата.
— Чух, че Сам Даймс е във водещия самолет. Като командир на лагера не беше ли редно да си остане там?
— Големите клечки ни притискат здраво да не издъним задачата. Не че подценявам способностите на онези хора зад гърбовете ни, обаче Сам знае, че трябва да направи всичко възможно, за да успеем.