Цяла минута Гейбриъл седя със стиснати юмруци, а мускулите по челюстите му подскачаха от усилията да уталожи гнева си. Накрая промълви:
— Сам се досещаш, Дейвид, че северно от 102-ра успоредна улица кварталите не са много приятни. — Изпи на един дъх половината кафе от чашата. — Затвор, управляван от самите затворници. И редът се налага безмилостно. Върши работа денонощно, за да имат Торънс и любимците му живота, с който са свикнали. За нас обаче това означава, че няма много пазачи, от които да се притесняваме. Пък и там имаме съюзници. Нашите групи ще вършат, каквото е необходимо и ще разполагаме със сигурни убежища, докато дойде време да отлетим към дома… Ако е рекъл Господ. Е, Дейвид, убеди ли се? — изгледа ме начумерено той. — Нали обещах, че ще бъдеш в безопасност?
Не продумвахме, и то дълго. Потънал в размисъл, не забравях да проверявам приборите на контролното табло и не изпусках от поглед опашните светлини на другите два самолета. Погледнах си часовника — до времето за кацане оставаше не повече от час. Чак сега устата ми пресъхна истински. Скоро щяхме да преминем към радиомълчание, иначе имаше опасност да ни засекат чувствителните антени в Ню Йорк, дори при нарочно намалената мощност на нашите радиостанции. Преди това помолих другите пилоти да проверят прожекторите, с които щяха да измерват височината на полета си над водата. Изведнъж под всеки хидроплан светнаха по два лъча. Разположени към краищата на крилете, ярките светлини бяха насочени надолу под старателно изчислен ъгъл и се пресичаха точно на трийсет метра под самолета. За миг ми се стори, че тежащите по стотина тона въздушни машини се опират на лъчите, образуващи източено Х под тях.
Щом потвърдих, че прожекторите са изправни и подканих да бъдат изключени, Сам Даймс се обади по радиото от водещия самолет. Първо помоли да включим и високоговорителите в пътническите салони.
— Остават две-три минути до режима на радиомълчание — подхвана с особения си глас, сякаш се смущаваше от микрофона. — Само исках да пожелая на всички късмет и сполучливо кацане. Знам, че с такива пилоти сме в добри ръце. И… и вие знаете, че тази задача ме плаши… честно казано, плаши ме до полуда. Щях да съм скапан лъжец, ако не си признаех, че сега мечтая да съм вкъщи при жената и децата. Защото съм наясно, че е вероятно не всички от нас да се завърнат. Който се прибере у дома, ще бъде прославян като герой. Но който не успее, ще бъде нещо повече. Дарът на неговия живот ще стане мост към по-добро бъдеще за приятели, семейство, деца и внуци… Няма да ви забравим. Как ми се ще да можех да говоря още колко е важна нашата мисия. Истината обаче е, че не намирам ясни и силни думи, каквито заслужавате. Поне мога да ви кажа, че тая нощ хиляди хора се молят за вас. Желая ви сполука.
Във високоговорителите зашумяха статични разряди. Чу се щракане. И настъпи тишина.
Следвахме плана и летяхме по заобиколен маршрут, за да стигнем на около сто и петдесет километра северно от Ню Йорк, без да припарваме в обсега на радарите. Бледата луна ни светеше, когато завихме на юг. Подредени един след друг, самолетите се насочиха към река Хъдзън — големия сияещ път, който щеше да ни отведе от планините Катскил до самия Ню Йорк.
Впрочем засега можехме да си позволим полет на височина около хиляда метра. Но ако искахме да не бъдем засечени от радарите, скоро трябваше да се снижим до почти бръснещ полет на трийсет метра над водата. Канарите и възвишенията чернееха на лунната светлина. От душа се надявах, че ще мога да различавам черен каменен зъбер от безобидно петно сянка.