Скипър. Скипър. Скипър.
Скипър!
Седиш на пода и през теб минава хлад, който не е от сладоледа или зимата и не е част от лятната горещина. Забелязваш очите на майка ти, стрелкат се и примигват; забелязваш нерешителната й нервна стойка. Всички тези неща.
Тя отваря мрежестата врата. Излиза в нощта, слиза по стъпалата на алеята под люляка. Чуваш шума от стъпките й.
Тя вика отново. Тишина.
Вика още два пъти. Ти седиш в стаята. Всеки момент Скипър ще отговори някъде от дългата тясна уличка:
— Добре, мамо! Добре, мамо! Хей!
Отговор обаче няма. И две минути седиш и гледаш оправеното легло, замлъкналото радио, притихналия грамофон и свещника с кристалните му висулки, които проблясват безмълвно, аленото килимче с пурпурни шарки по него. Нарочно риташ леглото, за да видиш дали ще те заболи. Заболява те.
Мрежестата врата се отваря с тихо скърцане.
— Хайде, Мъниче — казва майка ти. — Ще се поразходим.
— Къде ще ходим?
— До следващата пряка. Ела. И по-добре си обуй обувките. Ще настинеш.
— Не искам. Няма да настина.
Хващаш я за ръка. Тръгвате заедно по Сейнт Джеймс Стрийт. Долавяш уханието на цъфнали рози, нападали зрели ябълки и различните аромати на всевъзможни треви. Бетонът под стъпалата ти е все още топъл и щурците свирят още по-силно в сгъстяващия се мрак. Стигате ъгъла, завивате и тръгвате към дерето.
Минава кола и фаровете й проблясват в далечината. Наоколо е пълно мъртвило, няма никаква светлина и движение. Вървиш към дерето и тук-там виждаш приглушените квадрати светлина на местата, където хората са все още будни. Повечето къщи обаче спят потънали в мрак, а на няколко места обитателите седят и разговарят на неосветените си веранди. Чуваш скърцане на дъски, докато минавате край една от тях.
— Иска ми се баща ти да си беше вкъщи — казва майка ти. Голямата й длан се стяга около малката ти ръка. — Само да ми падне това момче. Ще го скъсам от пердах.
За целта на стената в кухнята виси ремък за точене на бръснач. Помисляш си за него и се сещаш как татко ти го прегъва на две и уверено те изпердашва през неистовите ти крака. Съмняваш се, че майка ти ще изпълни заканата си.
Минали сте пресечката и вече се намирате до свещения черен силует на германската баптистка църква на ъгъла на Чапъл Стрийт и Глен Рок. На стотина метра зад сградата започва дерето. Подушваш го. Изпълнено е с тъмни отходни води, гнили листа, плътна миризма на зеленина. Широко дере, прорязващо градчето — истинска джунгла през деня и място, което е по-добре да се заобикаля нощем, както често повтаря майка ти.
Би трябвало да се чувстваш окуражен от близостта на баптистката църква, но не си — сградата е неосветена, студена и безполезна като купчина развалини на ръба на дерето.
Ти си едва на осем и не знаеш почти нищо за смъртта, страха и ужаса. Смърт е восъчното изображение в ковчега, когато беше на шест и дядо ти почина. Приличаше на някакъв голям повален лешояд в сандъка — мълчалив, необщителен, никога вече нямаше да ти обяснява как да бъдеш добро момче и да пуска кратки политически коментари. Смърт е малката ти сестричка, когато една сутрин преди година се събуждаш, поглеждаш към креватчето й и я заварваш да се взира в теб със син, неподвижен и замръзнал поглед, докато не идват някакви хора с малка плетена кошничка, за да я отнесат. Смърт е, когато четири седмици по-късно заставаш до високото й столче и изведнъж осъзнаваш, че никога вече няма да я видиш в него, как се смее и вика, и да те кара да ревнуваш, че се е родила. Това е смърт.
Но това тук е нещо повече. Тази лятна нощ нагазва дълбоко във времето, звездите и топлата вечност. Тя е същността на всичко, което ще почувстваш, видиш или чуеш през живота си, на всичко, което неотклонно се връща при теб.
Слизате от тротоара и продължавате по отъпканата, осеяна с камъчета и бурени пътека към ръба на дерето. Хорът на щурците вече е толкова силен, че сякаш е в състояние да събуди и мъртвец. Вървиш послушно зад своята храбра, превъзходна и висока майка, истинска защитничка на цялата вселена. Усещаш храброст, защото върви пред теб; колебаеш се за миг, след което бързаш да я настигнеш. Заедно приближавате, стигате и спирате на самия ръб на цивилизацията.
Дерето.
Тук и сега, долу в онази притихнала черна джунгла в краката ти, изведнъж се озовава най-голямото зло, на което си се натъквал някога. Зло, което никога не ще разбереш. Всички безименни неща са тук. Години по-късно, когато пораснеш, ще започнеш да им даваш имена, за да ги различаваш. Безсмислени думички, описващи чакащото нищо. Там долу в сгушените сенки, сред дебелите дървета и виещи се повети, витае миризмата на разложение. Тук, на това място, цивилизацията свършва, разумът отстъпва и на негово място застава универсалното зло.