И отново:
— Тук съм, мамо! Идвам, мамо!
После се чува бързото топуркане на гуменки долу в ниското. Три хлапета изтичват на открито, хилят се. Скипър, Чък Редмън и Оги Барц. Тичат и се смеят.
Звездите се свиват като докоснатите рогца на десет милиона охлюва.
Щурците свирят!
Мракът се отдръпва — стреснат, изненадан, ядосан. Отдръпва се, изгубил апетит след грубото прекъсване на предвкусването на пиршеството. И докато се отдалечава като вълна по пясък, хлапетата се измъкват със смях от него.
— Здравей, мамо! Здрасти, Мъник! Хей!
Съвсем си мирише на Скипър. На пот, трева и намазана с масло бейзболна ръкавица.
— Младежо, ще си получиш пердаха — заявява майка ти. За миг от страха й не е останал и помен. Знаеш, че никога, за нищо на света няма да признае за него. Но въпреки това ще си остане завинаги в сърцето й. Както и в твоето.
Вървиш обратно към дома в лятната нощ. Радваш се, че Скипър е жив. Много се радваш. За миг си беше помислил…
Далеч в слабо осветената от луната пустош, отвъд виадукта и нататък в долината минава влак и надува свирка като изгубено метално нещо, безименно и бягащо. Вървиш до брат си към леглото, трепериш, слушаш влака и си мислиш за един братовчед, който живеел там, откъдето сега се чува свирката; братовчед, умрял от пневмония на девет години преди много, много години… Подушваш миризмата на Скипър до теб. Истинска магия. Преставаш да трепериш. Чуваш стъпки по тротоара край къщата, докато майка ти пали лампите. Някакъв мъж прочиства гърлото си по начин, който ти е познат.
— Баща ви — казва майка ти.
Наистина е той.