— Хе-е-ей… руп!
Последно усилие да извадят тялото от водата. Могат да действуват, той е добре „закотвен“, за кръста, за хълбока, няма да се откъсне.
— Дигай! Оп!…
Той прехвърля планшира като парцалена кукла — главата му се люшка наляво-надясно, след това отново се отпуска. Но Сидони е тук, тя го посреща, подкрепя го.
— В моята кабина! — крещи Сидони, надвиквайки бурята.
Морякът е положен в койката на Сидони и докато Картаю, Фатом и Мазуп се опитват да го съживят с изкуствено дишане, тя безкрайно внимателно разкъсва пуловера, оголва ранения му торс — кръвта тече от двойната дълбока рана, която котвичката е отворила; с една от своите хубави носни кърпички, с най-фината, тя промива раните му. Само една жена може така да се грижи. Кой би повярвал, че вироглавата Сидони е способна на такава благост?
Необходимо е да мине доста време, докато човекът дойде в съзнание. Картаю веднага разбира, че не е умрял. Сидони вижда, че раната откъм нея е дълбока, но е засегнала само меките части, а дробовете, главните органи са невредими.
Човекът се опитва да се понадигне. Досещат се, че иска да се качи на палубата, да види какво става. Сидони го възпира. Пък и едва дал знак с ръка, той потъва отново в стенания.
Болката е непоносима, той изгубва съзнание, пропада отново в бездната.
Сидони се разпорежда:
— Махайте се! Оставете ме! Много станахте! Аз ще се погрижа за него.
Мъжете са нужни горе. Щом излиза на открито, само с един поглед Фатом преценява положението. Връзката е осъществена, ала колко ще издържи? С всеки удар на вълните, които ту отдалечават, ту приближават двата кораба, въжето се изопва до скъсване или пада отново във водата. Някакъв мъж се опитва да дойде по него до кораба. Би трябвало въжето да е двойно, за да могат да го теглят. До този момент никой не е успял да мине.
— Трима се опитаха! — обяснява лаконично Трегастел.
Пада нощта и заедно с нея тежко отчаяние се стоварва върху тези, които се борят. Да изоставят борбата? За това не става и дума. Неповторимата солидарност на морските хора, за които надеждата съществува въпреки всичко, докато не е изгубена и последната възможност, последната искрица живот! Да останат така с вдигнати ветрила с този мъртъв товар, въртящ се около въжето — това е една непрестанна опасност за „Габиан“. Тусен ще я приеме все пак с единствената мисъл — тази връзка, тъй скъпо струваща на тези, които я осъществиха, и то като по чудо! — да не се скъса. На равни интервали някой идва да го осведоми:
— Държи още!
— Още не се е откъснало!
За момента нищо не може да се направи, трябва да се чака, да се чака денят: да утихне вятърът, за да може отново да действуват. Ала вятърът не отслабва, той е все тъй яростен.
Най-после изгрява денят — мръсен, трагичен. Още не се вижда нищо и капитанът, следван от Фатом, слиза към кабината на Сидони. Нужно му е, ако е възможно, да разпита човека.
Почуква на вратата. Тя я открехва само. Ще я затвори, щом забележи, че това е Тусен. Но той поставя крак, за да й попречи:
— Извинете ме… Трябва да говоря с този човек…
— Той не е в състояние да ви чуе.
— Налага се… заради другите…
Тя отстъпва и се скрива. Тусен влиза, следван от Фатом, който е намислил нещо.
От началото на нощта Сидони се бори, обърнатите по земята шишета, накъсаните чаршафи говорят за усилията, които е положила, за да запази в тялото на този мъченик мъждукащата искрица живот…
Човекът забелязва капитана. Той с мъка изрича въпроса, който не излиза от главата му:
— Спасени?
— Не, не още, но въжето държи здраво.
Човекът въздъхва дълбоко. Затваря очи. Не говори вече. Остава тъй дълго време. Но все пак има неща, които Тусен трябва да узнае:
— Дайте му малко алкохол, той трябва да се посъживи.
Сидони прави каквото й казват, без да отговаря. Човекът отваря отново очи. Наведен над него, Тусен го разпитва: — Колко души има на борда на „Софт Уинг“?
— Трийсет и седем… Деветнайсет вече изчезнаха и аз…
— Капитанът?
— Той беше от първите…
— Националност?
— Английска… Аз съм единственият французин на борда… качих се във Вануа Левю, на островите Фиджи… исках пак да видя Франц…