— Ще я видиш…
— Кой знае… но няма значение… Другите?
— Правим каквото можем… Ще продължим… докрай… Има ли друго въже на борда освен това, което ти донесе?
— Не… едва ли.
— Тогава ще трябва да го удвоим, за да стане по-здраво, да можем да изтеглим хората тук…
— Сигурно не са им останали много сили — казва човекът глухо.
Той се оживява, сяда в леглото:
— Трябва… Дявол да го вземе! Ако можех да стана, щях аз да отида… щом съмне, трябва някой да тръгне оттук и по въжето да се помъчи да се върне там… Няма ли кой да го направи? — пита той с глуха ярост.
— Аз — обажда се Фатом.
Тусен обича Фатом; той знае, че това е безумие и че вероятността неговият моряк да се завърне е нищожна.
— Никога няма да стигнеш! — казва той.
— Но мога да опитам.
— Добре — отстъпва Тусен, — няма да ти преча.
Най-после се съмва и като видяха „Софт Уинг“, хората се убедиха отново, че само по някакво чудо котвата държи още, ала за дълго ли? Минутите на кораба са преброени, почти потъва във водата.
— Няма време за губене — каза Фатом.
Той привързва към тялото си едно много дълго въже, навито на кабестан. Прекрачва планшира там, дето бяха закрепили другото въже, което френският моряк бе донесъл. Шегува се:
— Ако падна в „чорбата“, на вас ви остава само да ме издърпате, мойта е лесна, не рискувам да се загубя.
Той сваля пуловера си, насмолява ръцете си и скача.
Морето, което разделя двата кораба, което ту ги разделя, ту ги събира, разтърсва въжето като дърво, отрупано с плод. Ала Фатом издържа. След кратко затишие, преди съвсем да се е отдалечил, виждат го да обръща глава към „Габиан“ и да се смее.
Прави го тъй естествено и без да се перчи, че създава впечатление за сигурност, за сила, която Силвестър усеща — обзема го огромна увереност: Фатом ще успее.
Той продължава неотстъпно напред. Бавно, безкрайно бавно, но с всяка минута се приближава все повече до „Софт Уинг“. Този път, когато въжето се отпуска и потъва, става ясно, че Фатом е минал средата и вече се насочва към загиващия кораб.
Вече десет, двайсет пъти той пропада в ледената вода. Този път Фатом едва докосва повърхността. Ще успее…
— Капитане! Погледнете! — казва Картаю.
Тусен се обръща срещу вятъра и едновременно с моряка той съзря една вълна — по-висока, по-силна и по-страшна от всички други, които досега се бяха стоварвали върху бедствуващия кораб. Тя напредва неудържимо. Отеква вик, изтръгнал се едновременно от всички гърди — надвиква морето. Морето покрива всичко — минута, продължила час. Вече нищо не се вижда.
Отпърво всички мислят, че хората са пометени от палубата. Но не, ето някакъв човек се вдига, после още един, трети, най-после… Ами Фатом?
Третият, това е той, веднага става ясно. Вълната го бе отнесла на палубата на загиващия кораб, той се бе вкопчил в една греда и тъкмо това го бе спасило, защото от шестнайсетимата моряци на борда бяха останали само двама, онези двама, които първи се бяха изправили. Четиринайсет души наведнъж! Може би така беше по-добре — ужасно е да го помисли човек, но никога нямаше да успеят да спасят всички. Беше немислима да товарят повече въжето. Рискуваха да се скъса.
Фатом залита, главата му се бе блъснала в планшира, но съзнанието му бе ясно. Другите, които бяха разбрали, че им идват на помощ, бяха приготвили за маневрата макари, които ще се плъзгат по опънатото въже. Те яхват въжетата, вкопчват се в тях, след туй се връзват един за друг. Остава да ги изтеглят и да молят бога да не праща „Софт Уинг“ на дъното, преди да свърши това зловещо пътуване, да стори тъй, че въжетата да издържат.
Започва се.
— Хе-ей, руп!… е-ей руп! Всички заедно! — командува Биан като при маневра.
Човешкият грозд се приближава малко по малко. Не трябва да теглят нито много бързо, нито много бавно, пък и да не дърпат рязко, а само леко да придърпват въжето — колкото може по-бързо. За миг сред разяреното море се възцарява тишина.
Ето го съвсем близо. Дори да се скъса въжето, от кораба държат края на другото, за което е привързан Фатом, за което и те самите са вързани.
Не се скъсва въжето, нещо по-лошо! Без да го е ударила силна вълна, „Софт Уинг“ се сцепва на две, разпада се. Той потъва, повличайки хората и всичко на борда към дълбоките води.
Край! А бяха тъй близко!
Не, това не е още краят! Картаю е тук. С единствената си ръка той изважда ножа си, отваря го, навежда се под второто въже и с едно невероятно „Ха!“ го отсича изведнъж. „Софт Уинг“ може да върви на дъното, въжето ще се изхлузи от макарите…
Тусен веднага командува завой, за да не може пострадалите, здраво вързани за въжето, да се отклонят към „Габиан“, да не се блъснат в него. Ето ги, съвсем близо. Първият който стъпва на палубата, е Фатом. Той едва се държи на краката си и трябва да го поддържат, но се отърсва, отваря очи и дори се усмихва. Силвестър се спуска към него, докато вдигат другите, единият от които почти се пребива на планшира. Той хваща ръката на своя приятел, тази ръка, която му бе показала толкова неща. И с пресипнал глас извиква: