Лекционната зала беше претъпкана и аз се почувствах пълен идиот. Като че ли се бяха събрали всичките с изключение на Хесер (той даже и от Олга няма какво да научи) и дежурните.
Когато влязох, ме посрещна взрив от кикотенето на събралите се. И даже се спрях объркано на прага. Но за щастие, не се смееха на мен. При вратата беше доста тъмно и никой не ме беше забелязал.
Олга стоеше на малката трибуна покрай лекционната маса и с усмивка гледаше в залата. Когато кикотът стихна, тя каза:
— И в този момента аз казвам: „Франс, а защо и двете Ви ръкавици са на дясната ръка?“. Той поглежда Вилем, изчервява се и извиква: „Дяволите да ме вземат, значи това е било твоята ръка!“.
Залата се пръскаше от смях. Залата крякаше, цвилеше, грухтеше и скимтеше. Явно историята беше много смешна — само че аз бях хванал самия край.
Няма нищо по-нелепо от човек, който, след като е чул финала на виц, започва жално да пита: „А за какво беше това, за какво? Какво става в началото?“.
— А Вилем какво? — извика някой от залата.
Олга, изглежда, чакаше този въпрос и имаше готов отговор.
— А Вилем смутено свежда поглед и отговаря: „Да, хер Франс. Но това не беше ръка“.
Залата отново избухна в пристъп на смях. Може би още по-силен. Въздъхнах, облегнах се на стената и зачаках.
Бяха необходими цели две минути, за да се възстанови редът. След това Олга, явно сметнала, че вниманието на залата е достатъчно приковано към думите й, изрече:
— А сега посрещнете нашия гост, старши сержант от полицията Дмитрий Пастухов!
Ставаше все по-интересно! Мислено се похвалих за стратегически правилната незабележима позиция до вратата и приклекнах. А на трибуната, от която с ръкопляскане слезе Олга, се качи, смутено усмихвайки се, моят стар, макар и бегъл познат — старши сержант Дмитрий Пастухов.
— Здравейте — неловко, но искрено и дружелюбно усмихвайки се, каза Дмитрий. — Много ми е приятно, че ме поканихте, честна дума.
Залата неочаквано избухна в аплодисменти.
— Аз, разбира се, не съм нито Франс, нито Вилем — продължи ободреният Пастухов. — Но работата винаги си е работа, във всяка страна и по всяко време. Нали? Така че питайте, ще отговоря… само имайте предвид, че аз съм старши сержант, не съм някакъв там началник…
— А защо толкова дълго се задържахте сержант? — обади се млада девойка от Изследователския отдел.
— Ако знаех, че ще ме поканите на лекция, щях да стана генерал! — пошегува се Пастухов. Явно не му се искаше да обсъжда бавната му кариера.
Впрочем, събралите се бяха настроени дружелюбно. Първи се изправи Алишер и попита:
— Дима… нали може просто Дима?
— Разбира се!
— Нека да обсъдим такава ситуация. В града стават някакви вълнения, полицията се опитва да възстанови реда. Няма достатъчно сили. Тълпата подпалва коли, разграбва магазини, пребива мирни граждани. И ето че при вас, обикновен сержант от патрулно-постовата служба, се приближават двама души. Единият казва, че е способен да омиротвори тълпата, хората да се засрамят и да се приберат по домовете. Другият — че е способен да изплаши тълпата, да причини на хората болка и те да се разбягат по домовете си. Чия помощ ще приемете?
— На този, който пръв се приближи! — отговори Пастухов, без да се замисля.
— А ако двамата дойдат едновременно? — не се предаваше Алишер. — И можете да приемете помощ само от единия?
Пастухов се замисли само за секунда. После каза уверено:
— На този, който ще ги изплаши и ще им причини болка. Ще ме попитате защо, предполагам?
Виж ти! В моя познат се криеше нелош оратор! Или преди лекцията Олга беше стимулирала по някакъв начин способността му да общува със залата?
— Защо? — попита послушно Алишер.
— Защото „да се засрамят“ — това е подходящо за дете, което е написало на оградата думичката с три букви! — произнесе убедено Пастухов. — Да не говорим, че… в наши дни дори и децата не се стесняват от това. Както са се засрамили и са се разотишли, така ще излязат отново и ще почнат да безобразничат. А ако ги боли и ги е страх, това ще достигне до съзнанието им, ще им свие вътрешностите, ще се запечата в подсъзнанията им. Още повече, за кого си говорим?